Стивън Кинг: Дългата разходка

— Предупреждение! Предупреждение за 88!

Гарати се огледа изненадан. Беше Стебинс. Стебинс беше номер 88. Изведнъж си помисли, че ей сегичка Стебинс ще получи картон, още тук, само на няколко метра от старта.

— Хитро — рече Олсон.

— Какво? — попита Гарати, раздвижвайки с мъка уста.

— Използва това, че още е свеж за да види къде е границата. Сега вече има представа с каква скорост трябва да ходи без да се пресилва, а само след час предупреждението ще отпадне, стига да не получи ново. Нали знаеш условията.

— Разбира се, че ги знам — отвърна Гарати. Имаше ги в Правилника. Имаш право на три предупреждения. Четвъртият път в който намалиш под четири мили на час ще означава че… е, че отпадаш от Разходката. Но ако имаш три предупреждения и успееш в продължение на три часа да поддържаш по-висока скорост, считай че си чист.

— Значи сега той знае — каза Олсон. — И в 10:02 отново ще е чист.

Гарати продължаваше да крачи бодро. Чувстваше се чудесно. Каменната колона изчезна далеч зад тях, групата изкачи един хълм и се спусна в обрасла с борова гора долина. Тук-там се виждаха малки, прясно разорани ниви.

— Картофи — обади се Макврайс.

— Най-добрите в света — отвърна машинално Гарати.

— Ти да не си от Мейн? — запита Бейкър.

— Да, от южните области — той погледна напред. Няколко момчета се бяха откъснали от основната група, сигурно се движеха поне с шест мили в час. Две от тях носеха еднакви кожени якета, с избродирани на гърбовете орли. Гарати подтисна обзелото го желание да ги настигне.

— „Пести си силите винаги когато можеш“ — Препоръка 13.

— Пътят минава ли близо до родния ти град? — попита Макврайс.

— На около седем мили. Предполагам че мама и приятелката ми ще дойдат да ме видят — той замълча и после добави: — Ако все още вървя, разбира се.

— Ами, едва ли ще отпаднат повече от една четвърт до края на щата — каза Олсон.

След тия думи настъпи тишина. Гарати знаеше, че Олсон греши. Всъщност, сигурно и Олсон го знаеше.

Още две момчета получиха предупреждения и независимо от обяснението на Олсон сърцето на Гарати подскочи. Той се обърна и потърси с очи Стебинс. Беше си все така най-отзад и ядеше поредния сандвич. Още един увит в хартия сандвич се подаваше от джоба на жилетката му. Гарати се зачуди дали ги е направила майка му, после се сети за курабийките, които неговата собствена майка го бе насилила да вземе, сякаш за да го предпази от зли духове.

— Защо не позволяват на хората да присъстват на старта на Дългата разходка? — попита Гарати.

— Нарушава се концентрацията на Участниците — отвърна нечий рязък глас. Гарати извърна глава. Гласът принадлежеше на мургаво момче с остри черти и номер 5 на гърдите. Гарати не можеше да си спомни името му.

— Концентрацията ли?

— Да — момчето се приближи до него. — Майорът смята, че е много важно участниците да се концентрират и да запазят душевно равновесие в началото на Дългата разходка — почти машинално момчето натисна носа си с палец. На кожата се появи червено петно. — И аз смятам, че е абсолютно прав. Вълнение, тълпи, телевизионни камери. В момента не ни е необходимо нищо друго освен фокусиране — той втренчи кафявите си очи в Гарати и повтори: — Фокусиране.

— Аз пък съм се фокусирал върху това да ги вдигам и спускам — обади се Олсон.

Номер 5 го погледна обидено.

— Трябва да постигнеш душевен мир. Трябва да се фокусираш вътре в себе си. Трябва да имаш План. Между другото — казвам се Гари Баркович. Идвам от Вашингтон.

— Аз съм Джон Картър — отвърна Олсон. — И идвам от Барсум на Марс 1 1 измислен град от марсианската серия романи на Едгар Райз Бъроуз — бел.прев. .

Баркович сви устни и бавно отстъпи назад.

— Във всяко гнездо има и по една кукувица — рече Олсон.

Но Гарати не беше съгласен с него — Баркович разсъждаваше съвсем разумно. Ала не след дълго зад гърба му се разнесе:

— Предупреждение! Предупреждение, номер 8!

— Имам камъче в обувката! — оправда се Баркович.

Войникът не отговори. Той скочи от камионетката и се спря до Баркович. В ръката си държеше хромиран хронометър — също като на Майора. Баркович се наведе и свали обувката си. Отвътре изпадна мъничко камъче. Мургавото му лице беше напрегнато и лъщеше от пот. Той не обърна внимание, когато войникът произнесе отчетливо:

— Второ предупреждение, номер 5!

Вместо да се разтревожи, Баркович спокойно опъна чорапа си.

— Оле-ле — обади се Олсон. Всички останали се бяха обърнали и крачеха заднешком.