Стивън Кинг - Дългата разходка

— Не е — прекъсна го тя, готова да се разплаче. — Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре…

— Да, но го няма, нали? — прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите… ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:

— Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо — той се усмихна насила. — Нали? Така си е — отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав, просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше ярко синьо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.

— Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки — тя пъхна в ръцете му увити в хартия курабийки.

— Аха — той ги пое и после я сграбчи несръчно, мъчейки се да й даде онова, от което най-много се нуждаеше в момента. Целуна я нежно по бузата. Кожата й беше като стар, захабен от употреба плат. Едва не се разплака и той. Но изведнъж си помисли за ухиленото, мустакато лице на Майора и отстъпи назад, като напъха пакета в един от джобовете на якето.

— Сбогом, мамо.

— Сбогом, Рей. Бъди добро момче.

Тя се спря и за миг му се стори, че е ужасно лека, сякаш дори утринният ветрец би могъл да я понесе като разпръснато глухарче. След това влезе в колата и запали. Гарати стоеше като вцепенен. Тя вдигна ръка и му помаха. От очите й течаха сълзи. Виждаше ги съвсем ясно. Той също й помаха и докато колата бавно се отдалечаваше остана с вдигната ръка, като съзнаваше колко храбър и красив изглежда така. Но щом колата се скри зад портала, отново го завладя предишната слабост и той почувства, че е само едно шестнадесет годишно момче, объркано и самотно сред непознати.

Той се извърна към пътя. Другото момче, с черната коса, тъкмо изпращаше родителите си. Лицето му бе разсечено от ужасен белег. Гарати се приближи към него и го поздрави.

— Здрасти — отвърна чернокосият и го огледа.

— Аз съм Рей Гарати.

— Питър Макврайс.

— Готов ли си? — запита Гарати.

— Малко съм трескав — отвърна момчето и сви рамене. — Това е най-лошото.

Гарати кимна.

Двамата се отправиха към пътя и каменния знак. Зад тях продължаваха да пристигат коли. Една жена внезапно започна да крещи. Несъзнателно Гарати и Макврайс допряха рамене. Никой от двамата не посмя да погледне назад. Пред тях се простираше пътят — широк и черен.

— Към обед настилката яко ще напече — рече ненадейно Макврайс. — Смятам да се придържам към единия край.

Гарати кимна. Макврайс го погледна замислено.

— Колко тежиш?

— Сто и шейсет.

— Аз сто шейсет и седем. Казват, че по-тежките се уморявали по-рано, но аз съм в доста добра форма.

На Гарати Макврайс му изглеждаше в много повече от добра форма — всъщност, изглеждаше направо страхотно. Зачуди се, кои ли са тези, дето казват, че по-тежките се уморявали по-рано. За малко да попита, но се отказа. Разходката бе едно от онези неща, за които се разказваха легенди, митове.

Макврайс приседна на сянка недалеч от група непознати момчета и след кратко колебание Гарати последва примера му. Но Макврайс изглежда не го забелязваше. Гарати погледна часовника си. Беше осем и пет. До старта оставаха петдесет и пет минути. Отново го завладяха нетърпението и тревогата и той яростно се помъчи да ги отблъсне, като си каза, че ще е най-добре да се наслаждава, докато все още може на седенето.

Всички момчета седяха. На групи и поединично. Едно от тях се бе покатерило на най-ниския клон на един бор и оглеждаше замислено пътя, като бавно предъвкваше сандвич. Беше слабо, с руса коса, носеше оранжеви панталони и светлосиня риза под една стара жилетка с цип и дупки на лактите. Гарати се зачуди дали слабите издържат най-много или изгарят първи.

Изведнъж осъзна, че момчетата до които бяха седнали с Макврайс водеха оживен разговор.

— Няма да бързам — рече едно от тях. — Защо да бързам? Какво като ме предупредят? Ще знам как най-точно да наглася крачката. А това е най-важното. Помнете кой ви го е казал пръв.

Момчето се огледа и забеляза Гарати и Макврайс.

— Ето още агънца дошли за заколението. Хенк Олсон ме наричат. Краченцата бързо ми тичат — лицето му остана сериозно през цялото време.

Гарати кимна и си каза името. Макврайс също каза своето, но остана замислен и не откъсваше очи от пътя.