Стивън Кинг - Сблъсък

През следващите час и половина Ник чукаше и звънеше на различни врати с надеждата, че все някой в Шойо е останал жив. Самият той се чувстваше добре, навярно в градчето имаше човек, който да не се е заразил от дяволската болест. Ще открие някого — мъж, жена или юноша с шофьорска книжка — и той или тя ще кажат „О, да. Хайде да ги закараме в Камден. Ще отида да докарам комбито.“ Или нещо от този род.

Но на почукването и звъненето му отговориха едва десетина души. Вратата се отваряше, без да се свали предпазната верига, и бледо, но изпълнено с надежда лице надничаше през процепа. При вида на младежа лицето помръкваше, човекът отрицателно поклащаше глава и затръшваше вратата. Ако Ник умееше да говори, щеше да им каже, че щом са на крака, могат да карат и кола. Че ако отведат затворниците в Камден, самите те имат възможност да потърсят лекарска помощ и положително ще оздравеят. Но той беше глухоням и безпомощен.

Някои го питаха дали е виждал доктор Соумс. Някакъв мъж, изпаднал в делириум, отвори широко вратата, изскочи на верандата само по долни гащи и се опита да сграбчи Ник. Непрекъснато повтаряше, че ще го очисти, както е трябвало да стори преди години в Хюстън. Очевидно бе взел младежа за някой си Дженър. Залитайки, непознатият се опита да преследва Ник — напомняше зомби от третокласен филм на ужасите. Половите му органи бяха страхотно подути, като че някой бе пъхнал в гащетата му пъпеш. След миг рухна на верандата, а Ник го проследи с поглед, докато сърцето му биеше лудешки. Човекът немощно му се закани с юмрук, сетне пропълзя обратно в дома си, без да си направи труда да затвори вратата.

Но повечето от къщите в Шойо тънеха в тишина. Накрая Ник се отказа да търси помощ. Обзе го зловещо чувство, сякаш сънуваше кошмар, както и натрапчивата мисъл, че чука на вратите на гробници, за да събуди мъртъвците и рано или късно труповете ще започнат да му отварят. Напразно си повтаряше, че повечето къщи са празни, защото обитателите им са заминали за Камден, Елдорадо или Тексаркана.

Когато се върна в дома на Бейкър, Джени бе потънала в дълбок сън. Челото й беше студено, но този път Ник не бе особено обнадежден.

По обяд глухонемият отново се отправи към паркинга за камиони. Чувстваше се безкрайно уморен след безсънната нощ, цялото тяло го болеше след падането от велосипеда. Пистолетът на Бейкър тежеше на кръста му. Влезе в закусвалнята, стопли две кутии супа и ги преля в два термоса. Млякото в хладилника все още не беше вкиснало, той взе една бутилка и се върна в участъка.

Били Уорнър беше мъртъв. Когато видя Ник, Майк истерично се разсмя и посочи мъртвеца.

— Двама умрели, а третият на път! Отмъсти ли си, а?

Помагайки си с дръжката на метлата, младежът предпазливо избута под вратата термоса със супата и бутилката мляко.

Майк започна да пие на малки глътки супата направо от термоса. Ник взе своя термос и седна в коридора. Каза си, че ще се занимае с Майк по-късно, първо трябва да се нахрани. Беше гладен като вълк. Докато пиеше супата си, замислено се втренчи в затворника.

— Питаш се как се чувствам, нали? — поинтересува се Майк.

Глухонемият кимна.

— Точно както преди да излезеш тази сутрин. Избълвах половин кило храчки. — Той обнадеждено погледна Ник. — Майка ми казваше, че това означава подобрение. Може би съм пипнал лека форма на този грип, а? Мислиш ли, че е възможно?

Ник сви рамене — вече не знаеше какво е възможно и какво — не.

— Як съм като бик — продължи затворникът. — Смятам, че ще се оправя, щом изхрача всичко. Слушай, момче, пусни ме. Моля те. Моля те от сърце.

Глухонемият се замисли.

— По дяволите, нали имаш пистолет! И без това не ми е до тебе. Просто искам да се измъкна от този град, но първо ще проверя как е жена ми…

Ник посочи към лявата ръка на затворника, който не носеше венчална халка.

— Вярно е, че сме разведени, но тя все още живее тук, на Ридж Роуд. Искам да разбера дали е добре. Е, какво ще кажеш? — Майк вече ридаеше. — Дай ми шанс. Не ме оставяй в този капан за плъхове.

Младежът бавно се изправи, отиде в канцеларията и отвори чекмеджето на бюрото — ключовете бяха вътре. Логиката на Майк бе желязна — безсмислено беше да се надява, че някой ще дойде и ще му помогне да се измъкне от тази каша. Взе ключовете и се върна в ареста. Избра от връзката ключа с белия етикет, който му бе показал шерифът, и го пъхна през решетките.

— Благодаря — избърбори Майк. — Много ти благодаря. Съжалявам, че те пребихме. Кълна се, че идеята беше на Рей. С Винс се опитахме да го разубедим, но когато се напие, Рей обезумява… — Той превъртя ключа. Ник отстъпи и сграбчи револвера.