Стивън Кинг - Сблъсък

— Да. Трябва да се върна при пълнолуние. Да вървя през нощта и да спя през деня. Да се постарая никой да не ме види. Ако ме види един човек, да го убия. Ако са повече — да бягам.

— Много добре. Искам след няколко секунди да се пробудиш. Нали, Том?

— Добре.

— Когато те попитам за слона, ще се събудиш, нали?

— Да.

Стю се облегна назад и въздъхна дълбоко. Ник кимна с глава.

— Ти си знаел, че може да се случи нещо подобно, нали Ник?

Той поклати глава.

— Откъде може да знае всичко това? — промърмори Стю. Ник с жест помоли да му върнат бележника. Стю му го подаде, зарадван, че най-после ще се избави от него. Ник написа нещо и го подаде на Ралф. Той го прочете и го предаде на Стю. „В далечни времена някои хора са смятали, че лудите и умствено недоразвитите са близо до Бога. Не мисля, че ни е съобщил някаква полезна информация, но ме уплаши до смърт.“

— Не ми го побира ума, това е — промърмори Ралф. — А за онова, което каза за Майка Абигейл, дори не искам да мисля. Събуди го, Стю, и по-бързо да се махаме оттук.

Стю отново се наведе към Том.

— Том?

— Да.

— Искаш ли да видиш слон?

Том незабавно отвори очи и се огледа наоколо.

— Казах ви, че нищо няма да се получи. Наистина. Том не може да заспи посред бял ден.

Ник подаде на Стю бележка.

— Ник казва, че си се справил чудесно.

— Наистина ли? Застанах ли на главата си като миналия път?

— Не — отвърна Стю. — Дойдохме да те попитаме дали искаш да ни помогнеш.

— Аз? Да помогна? Разбира се! Обичам да помагам!

— Работата е опасна, Том. Искаме да тръгнеш на запад, а сетне да се върнеш и да ни разкажеш какво си видял.

— Разбира се. Съгласен съм — каза Том без никакво колебание, но на Стю му се стори, че за миг през лицето му премина сянка… и се скри в простодушните му сини очи.

— Кога трябва да тръгна?

Стю леко сложи ръка на врата на Том и се попита какво по дяволите прави тук? Как си представяше тези неща като не беше Майка Абигейл и нямаше пряка връзка с Небесата?

— Много скоро — тихо промълви Стю. — Много скоро.

Когато Стю се върна в апартамента, Франи приготвяше вечерята.

— Отби се Харолд — каза тя. — Поканих го да остане за вечеря, но той отказа.

— О.

Тя го изгледа внимателно.

— Стюарт Редман, какво куче те е ухапало?

— Куче на име Том Кълън, предполагам.

Разказа й всичко. Седнаха да вечерят.

— Какво означава всичко това? — попита Фран. Лицето й бе бледо и всъщност не се хранеше, само разбъркваше храната в чинията си.

— Проклет да съм, ако знам — каза Стю. — Това е нещо като прозрение, така мисля. Не знам защо би трябвало да се плашим от факта, че Том има видения по време на хипноза, след като всички имахме сънища на път за тук. Ако не са били един вид прозрение, тогава изобщо не знам какво са били.

— Но това беше отдавна… или поне на мен така ми се струва.

— Да, на мен също — съгласи се Стю и осъзна, че той също разбърква храната в чинията си.

— Виж, Стю, разбирам, че се съгласихме да не говорим за работите на комитета извън събранията, ако е възможно. Ти каза, че ще се караме постоянно и сигурно си прав. Не съм споменала нито дума за превъплъщението ти в съдебен изпълнител Дилън след двайсет и пети, нали така?

Той леко се усмихна.

— Не, не си, Франи.

— Но ще те попитам все още ли си убеден, че изпращането на Том е добра идея. След случилото се този следобед.

Не знам — отвърна Стю и отмести чинията си встрани. Повечето от храната бе недокосната. Стана, отиде до бюфета и намери пакет цигари. Беше намалил пушенето до три-четири цигари на ден. Запали си една и дълбоко пое дима в дробовете си.

— Ако погледнем от положителната страна, историята му достатъчно обикновена, за да бъде достоверна. Изпъдили сме го, защото е малоумен. Никой няма да успее да докаже обратното. И ако се прибере жив и го хипнотизираме — за Бога, та той потъва в хипнотичен сън, щом щракнеш с пръсти, — ще ни каже всичко, което е видял, важни или незначителни неща. Може да се окаже, че той е по-добър очевидец от останалите двама. Не се съмнявам в това.

— Ако се върне.

— Да. Инструктирахме го да пътува на изток само нощем и да се крие денем. Ако види повече от един човек, да бяга. Но ако види само един, да го убие.

— Стю, нали не сте го направили!

— Разбира се, че сме го направили! — ядосано отвърна той. — Не си играем на шикалки, Фран! Нали разбираш какво може да се случи на него… или на Дейна… или на съдията, ако ги заловят? Защо иначе ще си против от самото начало?