Стивън Кинг - Сблъсък

Надин го докосна с ръка и се усмихна.

— Настъпи времето да си поиграем. Разбираш ли ме?

— А после, Надин? Какво ще поиска от нас след това?

— Онова, което ти вече направи с Редман, когато излязохте да търсите Майка Абигейл…, но в много по-голям мащаб. А когато го направим, можем да отидем при него, Харолд. Можем да бъдем с него.

Очите й бяха притворени от екстаз и удоволствие. Странното обстоятелство, че обича друг, но е готова да отдаде тялото си на него, отново възбуди в него силно желание.

— Ами ако откажа?

Тя сви рамене и гърдите й съблазнително се надигнаха.

— Животът ще продължи, нали така, Харолд? Ще ми се наложи да намеря друг начин, за да направя онова, което съм длъжна да сторя. Ти ще тръгнеш по свой път. Рано или късно ще намериш друго момиче, което ще се съгласи да направи за теб онази дреболия, която аз ти отказвам. Но след време тази дребна подробност ще ти се стори много отегчителна.

— Откъде знаеш? — попита той с крива усмивка.

— Знам, защото сексът — това е живота в миниатюрен план, а животът е много отегчителен. Животът — това е време, прекарано в множество чакални. Възможно е да имаш някакви успехи, Харолд, но за какво ще е всичко това? Животът ти ще бъде банален и скучен и ти винаги ще ме помниш без блуза и ще си мислиш за това как ли изглеждам без дрехи. Ще се мъчиш да си представиш какво би станало, ако в твое присъствие започна да ругая нецензурно… или ако бях намазала с мед… цялото ти тяло… а после да го оближа., и ще си мислиш…

— Престани — заповяда й той. Цялото му тяло трепереше Но тя не се подчини.

— Струва ми се, че ще си мислиш за това какъв ли е животът в неговата половина на света. — каза тя. — И е възможно тази мисъл да се окаже много по-натрапчива от всичко останало

— Аз…

— Решавай, Харолд. Да си облека ли блузата или да сваля всичко останало?

Колко време бе мислил? Нямаше представа. По-късно дори не беше сигурен, че е обмислил въпроса. Но когато заговори, думите имаха вкус на смърт:

— Да отидем в спалнята — каза Харолд.

Надин му се усмихна с такава усмивка на триумф и чувствено обещание, че той потръпна от нетърпение да й отвърне.

Тя хвана ръката му.

И Харолд Лодър се подчини на съдбата си.

Прозорците в дома на съдията Фарис гледаха към гробищата.

Двамата с Лари бяха седнали на верандата след обяд, пушеха пури и наблюдаваха как слънцето залязва над планината, която постепенно се обагряше в оранжево.

— Когато бях малък — каза съдията, — живеех недалеч от най-красивото гробище в цял Илиноис. Казваше се „Хълмът на надеждата“. Всеки път след вечеря баща ми, който тогава бе към шейсетте, отиваше на разходка. Понякога и аз тръгвах с него. И ако маршрутът ни минаваше покрай този красив некропол, поддържан в идеален вид, той ме питаше: „Как мислиш, Теди? Има ли поне малка надежда?“ А аз му отвръщах: „Разбира се, че има. Нали е цял хълм.“ Всеки път той се смееше, сякаш чуваше отговора ми за пръв път. Понякога си мисля, че се разхождахме покрай гробището само за да се посмеем заедно. Беше богат човек, но това бе най-смешната шега, която знаеше.

Съдията пушеше с отпуснати рамене и сведена глава.

— Почина през 1937, когато бях още малък. И много ми липсва. Човек няма нужда от баща, освен ако не е наистина добър баща, а от такъв човек наистина има нужда. „Няма надежда, освен Хълма на надеждата.“ Как се наслаждаваше на тази шега! Беше на седемдесет и осем, когато почина. Умря като крал, Лари. Седеше на своя трон в най-малката стая на своя дом с вестник на коленете.

Лари не знаеше как да реагира на тази причудлива носталгия и не каза нищо. Съдията въздъхна.

— Скоро трябва да се случи нещо — рече той. — Ще бъде чудесно, ако успеете да пуснете електричеството. Но ако се провалите, хората ще занервничат и ще започнат да заминават на юг, докато времето все още е хубаво.

— Ралф и Бред твърдят, че всичко ще бъде наред. Аз им вярвам.

— Тогава да се надяваме, че имаш основание да им се довериш, нали така? Може би дори е по-хубаво, че старицата си отиде. Вероятно е решила, че така е по-добре. Може би хората трябва сами да решат какво има в небесата, и дали дървото има лице, или то е само игра на светлосенки. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Лари?

— Не, сър — искрено отвърна Лари. — Не съм сигурен.

— Просто размишлявам, необходимо ли е отново да започваме тази уморителна игра на богове и спасители и всичко останало, преди да изобретим отново тоалетната чиния с казанче. Точно това се опитвам да ти обясня. Не смятам, че сега е подходящият момент за богове.