Стивън Кинг - Сблъсък

— Благодаря ти, Лен — каза Старки. — Били, искаш ли…

— Ще се кача горе след десет минути. Искам да свикаш заседание на щаба след четвърт час. Ако спят, изритай ги от леглата.

— Слушам, сър.

— И, Лен… — Да?

— Радвам се, че точно ти ми каза.

— Да, сър.

Крейтън излезе. Старки погледна часовника си, после пристъпи към вградените монитори. Включи номер две, стисна ръце зад гърба си и замислено се загледа към безмълвната закусвалня на проект „Синева“.

Лари Ъндърууд зави зад ъгъла и успя да паркира своя датсун между един пожарен кран и нечия изоставена таратайка. Отстрани имаше претъпкана кофа за боклук и той опита да си внуши, че не е видял вкочанената мъртва котка и плъха, който ръфаше бялата козина по корема й. Плъхът бе изчезнал толкова бързо, стреснат от фаровете, че наистина можеше да му се е привидял. Но котката беше там. „А щом приемаш едното, ще трябва да приемеш и другото“ — помисли Лари, докато изключваше двигателя. Някой май беше казал, че в Париж имало най-много плъхове. Остаряла канализация и прочие. Но и Ню Йорк не му отстъпваше. А доколкото помнеше от тъжните дни на детството си, не всички плъхове в Ню Йорк бяха четириноги. Всъщност защо, по дяволите, седеше пред тази занемарена каменна сграда и разсъждаваше за разни гризачи?

Само преди пет дни, на 14 юни, беше в слънчевата Южна Калифорния, прославена с поразително количество празноглавци, безброй смахнати религии, хиляди нощни дискотеки и знаменития Дисниленд. В четири без петнайсет тази сутрин бе пристигнал на другия океански бряг, след като плати таксата за минаване по моста Трибъроу. Ръмеше унил дъждец. Само в Ню Йорк летният дъжд може да бъде тъй безмилостно унил. През пълзящите по стъклото капки Лари виждаше как над източния хоризонт се надига жалко подобие на зора.

Скъпи Ню Йорк, идвам у дома.

Може би „Янките“ щяха да имат мач тия дни. Заради това поне би си струвало да дойде. Просто отскача с метрото до стадиона, пие бира, дъвче хот-дог и зяпа как „Янките“ пердашат някой отбор от Кливланд или Бостън…

Мислите му се зареяха и когато се опомни, наоколо вече просветляваше. Часовникът на таблото показваше 6:05. Май беше задрямал. Оказа се, че наистина е имало плъх. Беше се завърнал. И бе успял да изгризе страхотна дупка в корема на мъртвата котка. Лари усети как му призлява на празен стомах. Накани се да натисне клаксона, за да пропъди плъха, но стражата от кофи за боклук пред задрямалата сграда го накара да се откаже.

Смъкна се малко по-надолу върху седалката, за да не гледа закуската на плъха. Само хапвам мъничко, мой човек, и веднага изчезвам в каналите. На стадиона ли си довечера? Може и да те видя там, братче. Ама ти надали ще ме видиш.

Фасадата на зданието беше нашарена със загадъчни и зловещи драсканици: ЧИКО 116, ЗОРО 93, МАЛКАТА АБИ № 1! Някога, още преди смъртта на баща му, това беше приличен квартал. Тогава две каменни кучета пазеха стълбището пред входа. Година преди да потегли за Калифорния, неизвестни вандали бяха разбили дясното от лапите нагоре. Днес единствената останка от кучетата беше самотна задна лапа отляво. Тялото, което някога бе подкрепяла, сега беше изчезнало и може би красеше склада за крадени вехтории на някой пуерториканец. Кой знае дали не го бе задигнал ЗОРО 93 или МАЛКАТА АБИ № 1! Или пък през някоя безлунна нощ плъховете го бяха отмъкнали към изоставените подземни галерии. Току-виж се окажеше, че са отмъкнали и майка му. Крайно време бе да се качи горе и да види дали името й още е изписано върху пощенската кутия на апартамент 15, но се чувстваше прекалено изморен.

Не, засега просто ще подремне с надеждата, че към седем часа последните остатъци от възбуждащи хапчета в кръвта му ще го събудят. После ще провери дали майка му още живее тук. Дали пък не би било по-добре да се окаже, че вече я няма? Може би тогава даже „Янките“ няма да го задържат. Просто ще се настани в хотел „Билтмор“, ще си отспи два-три дни и ще поеме обратно към златния запад. Когато седиш под дъжда в мъгляво утро с изтръпнали крака и замаяна глава, Ню Йорк е не по-чаровен от мъртва курва.

Мислите му отново се зареяха, този път към последните девет седмици, опитвайки да открият разковничето, което би обяснило всичко и най-вече как може човек шест години да блъска глава в стените, да свири по разни клубове, да прави пробни записи, да чука на всички врати и тъй нататък, а сетне изведнъж успехът да съзрее за някакви си девет седмици. Но да го разбере, беше като да глътне футболна топка. Знаеше, че трябва да има отговор, трябва да има обяснение, което би му помогнало да прогони ужасната мисъл, че всичко е било просто каприз, прищявка на съдбата, както казваше Дилан. Докато разсъждаваше, той задряма с кръстосани ръце и като глух, зловещ подтекст в мислите му се вля още нещо — едва доловима нотка на електронен синтезатор, която поражда главоболие и зловещо предчувствие: плъхът, който ръфа умрялата котка. Хрус-хрус, какво толкова, бе, само си търся нещо вкусничко. Това е законът на джунглата, мой човек, дето се вика, с вълци щом живееш…