Стивън Кинг - Колорадеца

— Давай Макдъф — каза Дейв.

— Ако го е чакала кола със запален мотор, той е можел да стигне до Стейпълтен за половин час. Виж, със сигурност не е хванал пътнически самолет. Може да е платил билета си в брой и да се е представил с измислено име, по онуй време беше възможно, ама от Денвър за Бангор няма преки полети. Всъщност от Денвър за кой да е град в Мейн.

— Проверил си.

— Проверих. С пътнически самолет в най-добрия случай е можел да пристигне в Бангор в шест и четирийсет и пет следобед, а туй е много след като го е видяло момичето в „На кея при Иън“. Всъщност по туй време на годината последният ферибот за Мууси вече е бил отплавал.

— Последният в шест ли е? — попита Стефани.

— Да, чак до средата на май — каза Дейв.

— Значи трябва да е летял с чадър, така ли? — предположи тя. — С чартърен самолет, при това реактивен? От Денвър има ли чартърни полети? И можел ли да си го позволи?

— Да, на всичките ти въпроси — отвърна Винс, — но е щяло да му струва няколко хилядарки и да си проличи в банковата им сметка.

— А не е ли?

Старецът поклати глава.

— Преди изчезването на Колорадеца по сметките им не са внасяни значителни суми. И все пак точно тъй трябва да е постъпил. Проверих в различни компании за чартърни полети и навсякъде ми съобщиха, че в хубав ден, когато има силен попътен вятър и някакъв малък „Лиър“, например трийсет и пет или петдесет и пет, се възползва от него, полетът ще е само три часа, може би малко повече.

— От Денвър до Бангор — рече тя.

— Амчи да, от Денвър до Бангор — по нашите краища няма друго летище, дето може да кацне някой от тез самолети. Няма достатъчно дълги писти, нали разбираш.

Стефани разбираше.

— Провери ли в чартърните компании в Денвър?

— Опитах. Обаче и там не постигнах нищо съществено. Само в две от петте компании, които имат по-големи или по-малки реактивни самолети, изобщо се съгласиха да разговарят с мен. Не бяха длъжни, нали тъй? Аз бях просто провинциален вестникар, който се ровичка в някаква случайна смърт, а не ченге, дето разследва престъпление. Освен туй на едното място ми посочиха, че не било само въпрос да се проверят ЛО-тата, които извършват полети от Стейпълтен…

— Какво е ЛО?

— Летищни оператори — поясни Винс. — Чартърните полети са само една от услугите, които предлагат. Те взимат разрешения за кацане и излитане, поддържат малки терминали за пътници, които летят инкогнито, та да си останат такива, продават, обслужват и ремонтират самолети. Можеш да минеш митницата на много ЛО-та, да си купиш висотомер, ако твоят не бачка, или да изчакаш осем часа в пилотската зала, ако си изчерпал летателното си време. Някои Ло-та, например „Сигничър Еър“, са големи компании, вериги, също като „Холидей Ин“ и „Макдоналдс“. Други са дребни фирмички само с един автомат за закуски вътре и ветрен конус край пистата.

— Цяло проучване си направил. — Стефани се впечатли.

— Амчи да, колкото да разбера, че не само колорадски пилоти и самолети използват Стейпълтен и кое да е друго летище в Колорадо, и тогаз, и сега. Например самолет на ЛО от Ла Гуардия в Ню Йорк може да кацне в Денвър с пътници, които ще гостуват цял месец на роднини в Колорадо. Тогаз пилотите ще разпитат наоколо за други, дето искат да се върнат в Ню Йорк, просто за да не се налага да летят обратно с празен самолет.

— В последно време всички места за обратните полети са резервирани в компютъра предварително — отбеляза Дейв. — Разбираш ли, Стефи?

Тя разбираше. Разбираше и още нещо.

— Следователно данните за Невероятното пътуване на господин Когън може да са в архивите на „Еър Игъл“ от Ню Йорк.

— Или на „Еър Игъл“ от Монпелие, Върмонт — допълни Винс.

— Или на „Дръж Ми Шапката Джетс“ от Вашингтон — прибави Дейв.

— И ако Когън е платил в брой — заключи Винс, — най-вероятно изобщо няма данни за него.

— Но сигурно има всевъзможни институции…

— Да, Стефи — прекъсна я главният редактор на „Айлендър“. — Повече, отколкото мож си представи, като се почне с Федералната авиационна администрация и се свърши с данъчните. Ама когато се плаща в брой, недей търси документи. Спомняш ли си Хелън Хафнър?

Разбира се, че си я спомняше. Келнерката от „Сивата чайка“. Чийто син наскоро беше паднал от къщичката на дървото и си бе счупил ръката. „Тъй ще останат всичките за нея — каза Винс за парите, които възнамеряваше да пъхне в джоба й, — пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга“. Към което Дейв прибави: „Тъй се въртят парите в Америка“.