Стивън Кинг - Колорадеца

И защото видя по очите и извивката на устата му (повече по последното), че говори абсолютно сериозно, тя внимателно обмисли отговора си.

— Направили сте… копия на „спящата снимка“…

— Амчи да, направихме.

— И после… ммм… пратили сте ги с изрезки от репортажите в… в колко колорадски вестника?

Той й се усмихна, кимна и вирна палци.

— В седемдесет и осем, госпожице Маккан, и не знам за Дейв, ама аз направо се смаях колко евтино беше станало да пратиш толкоз голям брой копия през хиляда деветстотин осемдесет и първа. Нямаше и сто долара, даже плюс пощенските разходи.

— И естествено, писахме ги служебни разноски — отбеляза Дейв, който изпълняваше и ролята на счетоводител на „Айлендър“. — До последния цент. Имахме всички основания.

— В колко вестника я публикуваха?

— Във всичките, по дяволите! — възкликна Винс и ожесточено се плесна по мършавото бедро. — Амчи да! Даже в денвърския „Поуст“ и „Роки Маунтин Нюз“! Щото в случая вече имаше само една особеност и възхитителна свързваща линия, не разбираш ли?

Стефани кимна. Просто и красиво. Наистина разбираше.

Целият сияещ, Винс отговори на кимването й.

— Неизвестен мъж, може би от Колорадо, открит на островен плаж в Мейн, на три хиляди километра разстояние! Да не споменавам заседналата в гърлото му пържола, да не споменавам палтото, дето може да се е озовало Бог знай къде (а може и изобщо да го е нямало), да не споменавам руската монета в джоба му! Просто Колорадеца, чиста проба неразгадана мистерия, и затуй естествено всички я пуснаха, даже безплатните, дето са като дипляни.

— И два дни след като боулдърският вестник я публикува към края на октомври хиляда деветстотин осемдесет и първа — рече Дейв, — ми се обади някоя си Арла Когън. Живеела в Нидърланд, малко по-нагоре в планината от Боулдър, и мъжът й изчезнал през април предишната година, оставил я с невръстния им син, който в момента на изчезването му бил на шест месеца. Казвал се Джеймс и въпреки че нямаше представа к’во може да е правил на остров покрай мейнското крайбрежие, човекът от снимката в „Камъра“ адски приличал на съпруга й, адски, наистина. — Замълча за миг. — Знаеше, предполагам, че не е просто повърхностна прилика, щото се разплака.

— Тя нямаше негови пръстови отпечатъци, естествено, че нямаше, клетата изоставена женица, ама ми даде името на техния зъболекар и… — продължи Дейв.

— Чакай, чакай, чакай — прекъсна го Стефани и вдигна ръка като пътен полицай. — Тоя Когън с какво си е изкарвал прехраната?

— Бил художник в една денвърска рекламна агенция — отговори Винс. — В последствие видях някои негови работи и трябва да кажа, че доста го е бивало. Нямало е да се сдобие с национална известност, ама ако ти трябвала бърза рисунка за рекламен проспект, изобразяващ жена, държаща ролка тоалетна хартия все едно е хванала най-голямата пъстърва в света, Когън бил твоят човек. Пътувал до Денвър два пъти седмично, във вторник и сряда, за срещи и обсъждане на продукти. През останалото време работел вкъщи.

— Бил художник в една денвърска рекламна агенция — отговори Винс. — В последствие видях някои негови работи и трябва да кажа, че доста го е бивало. Нямало е да се сдобие с национална известност, ама ако ти трябвала бърза рисунка за рекламен проспект, изобразяващ жена, държаща ролка тоалетна хартия все едно е хванала най-голямата пъстърва в света, Когън бил твоят човек. Пътувал до Денвър два пъти седмично, във вторник и сряда, за срещи и обсъждане на продукти. През останалото време работел вкъщи.

Тя отново погледна Дейв.

— Зъболекарят е разговарял с Каткарт, съдебния лекар. Нали така?

— Улучи десятката, Стеф. Каткарт нямаше рентгенови снимки на зъбите на Колорадеца, не правеше таквиз работи и не виждаше причина да прати трупа в окръжната болница, дето можеха да му снимат зъбите, ама описа всички пломби, плюс двете коронки. Всичко съвпадаше. После взе, че прати пръстовите отпечатъци на мъртвеца в нидърландската полиция и те повикали криминалист от денвърското управление и го закарали в дома на Когън, за да свали отпечатъци от домашния му кабинет. Госпожа Когън, Арла, казала на криминалиста, че няма да намери, щото била изчистила всичко отгоре додолу, когато най-после признала пред себе си, че нейният Джим няма да се върне, или че я е напуснал, в което не можела да повярва, или че му се е случило нещо ужасно, в което започвала да вярва.

— Криминалистът възразил, че щом Когън е прекарвал „значително време“ в стаята, дето му служела за кабинет, все трябвало да има няк’ви отпечатъци. — Дейв замълча за миг, въздъхна и прокара пръсти през остатъците от косата си. — Оказа се, че има, и ний се уверихме кой всъщност е непознатият от Хамък Бийч, също известен като Колорадеца: Джеймс Когън, на възраст четийресет и две години, от Нидърланд, щата Колорадо, женен за Арла Когън, баща на Майкъл Когън, на възраст шест месеца в момента на изчезването на баща му и на две години по времето на неговото разпознаване.