Стивън Кинг - Колорадеца

— Тоя момент си е зловещичък — пророни Стефани. Представи си го там, кой знае защо не в ковчег (въпреки че със сигурност му бяха дали някакъв евтин сандък), а просто положен върху каменна плоча и завит със саван. Непотърсена пратка в пощата на мъртвите.

— Амчи да, мъничко — спокойно се съгласи Винс. — Искаш ли да продължа?

— Ако спреш, ще те убия — заяви тя.

Старецът кимна, без да се усмихва, ала въпреки това беше доволен от нея. Тя не знаеше откъде го знае, но си беше така.

— Остана там през лятото и половината есен. После, когато настъпи ноември и трупът продължаваше да е безименен и неподирен, решиха, че трябва да го погребат. Преди пръстта пак да замръзне и копането да стане изключително трудно, нали разбираш.

— Разбирам — промълви Стефани. И наистина разбираше. Този път не усети телепатията между двамата старци, но трябваше да я е имало, защото Дейв поде историята (каквато история изобщо имаше), без главният редактор на „Айлендър“ да му го казва.

— Дивейн изкарал стажа си при О’Шани и Морисън чак до горчивия му край. Сигур даже им е подарил вратовръзки или нещо подобно след трите месеца — както ти казах, Стефани, тоз момък нямаше отказване. Ама още щом приключил, подал молба в своя колеж — струва ми се , че ми спомена за Джорджтаун, обаче не съм сигурен — и пак започнал отначало, изкарал си нужните курсове по право. И ако не бяха две неща, господин Пол Дивейн можеше да напусне таз история, която, както казва Винс, изобщо не е история, освен може би тоз момент. Първото нещо е, че по някое време Дивейн надзърнал в плика с веществени доказателства и преровил личните вещи на непознатия от Хамък Бийч. Второто е, че проявил сериозни намерения към едно момиче и то го завело у тях да го запознае с родителите си, както често правят момичетата, щом нещата станат сериозни, та бащата на туй момиче имал поне един лош навик, дето се срещаше по-често тогаз, отколкото сега. Пушел цигари.

В паметта на Стефани, която беше много добра (и двамата го знаеха), моментално замъждука споменът за пакета цигари, изпаднал на пясъка при свличането на трупа от кошчето. Джони Гравлин (сегашният мууслукски кмет) го беше върнал в джоба на мъртвеца. И после й хрумна още нещо, вече не като мъждукане, а като ослепителен проблясък, и тя подскочи като ужилена. Единият й крак закачи чашата й и я събори. Кока-колата закипя по старите дъски на терасата и се процеди между тях, закапа върху скалите и бурените долу. Старците не забелязаха. Можеха да познаят осенението, когато го видят, и наблюдаваха стажантката си с интерес и удоволствие.

— Акцизният щемпел! — почти изпищя момичето. — Отдолу на всеки пакет има щатски акцизен щемпел!

Двамата изръкопляскаха, кротко, ала искрено.

— Сега ще ти разкажа какво видял младият господин Дивейн — продължи Дейв, — когато тайно надзърнал в плика с веществени доказателства, Стефи — и не се съмнявам, че е надзърнал по-скоро напук на онез двамата, а не щото е вярвал, че ще види нещо важно в толкоз оскъдна колекция от улики. Първо, там бил венчалният пръстен на мъртвеца, проста златна венчална халка без гравиран надпис, даже без дата.

— Не са ли му я оставили на… — Тя забеляза как я гледат старците и това я накара да проумее, че предположението й е глупаво. Ако го бяха разпознали, щяха да му върнат халката. После можеха да го погребат с нея, ако така искаха роднините му. Но до тогава пръстенът представляваше веществено доказателство и с него трябваше да се отнасят като с такова.

— Не — рече Стефани. — Не, разбира се. Каква съм глупачка. Обаче има нещо друго — някъде е трябвало да има съпруга. Или деца? Нали?

— Да — сериозно отвърна Винс Тийт. — И ний я открихме. Впоследствие.

— А деца? — попита тя, мислеше си, че мъжът е бил на възраст да има цяла сюрия хлапета.

— Дай засега да не се задълбочаваме в туй, ако обичаш — предложи Дейв.

— О — възкликна тя. — Извинявай.

— Няма за к’во да се извиняваш — подсмихна се той. — Просто не искам да забравя докъде съм стигнал. По-лесно е, когато няма… как би го нарекъл, Винс?

— Когато няма свързваща линия — подсказа му другият старец. И той се усмихваше, ала очите му бяха някак далечни. Стефани се зачуди дали причината за тази отдалеченост не е мисълта за децата на мъртвия.

— Да, когато няма ник’ва свързваща линия — повтори Дейв, съсредоточи се и доказа, че не е забравил докъде е стигнал, като започна бързо да отмята на пръсти. — Пликът съдържал венчалната халка а покойния, седемнайсет долара в банкноти — десетачка, петачка и две по един — плюс малко дребни, които може да са възлизали на един долар. Освен туй, каза Дивейн, една монета, която не била американска. Според него надписът бил на руски.