Стивън Кинг - Клетка

Клей беше виждал кулите, за които говореше домакинът им — стоманени скелети, осеяни с чинии, които стърчаха от всички страни като големи сиви смукала. През последните десет години тези гротескни съоръжения бяха изникнали навсякъде.

— Ако хванем местна станция, току-виж чуем някакви новини — предложи Том. — Ще научим какво точно става, къде да отидем.

— Така е, но я си представи, че излъчват сигнала и по радиото — изтъкна тийнейджърката. — Ами ако чуем онова, което… — Тя престана да облизва устната си и започна отново да я хапе. — Е чула майка ми? Или баща ми? Да, той има свръхмодерен джиесем — с всичките му там екстри като видеоразговор, камера, интернет връзка, и обожава тази джаджа! — Засмя се и смехът й прозвуча едновременно истерично и унило. — Ами ако чуем същото, което са чули и те? Струва ли си да поемем този риск?

Отначало Том не каза нищо. Сетне — внимателно, сякаш не искаше да ги шокира с предложението си, каза:

— Един от нас може да се нагърби с този риск. Другите ще изчакат някъде другаде, докато…

— Не — отсече Клей.

— Не, в никакъв случай! — натърти Алис. Звучеше тъй, сякаш щеше да се разплаче отново. — Искам ви двамата. Нуждая се и от двама ви.

Известно време стояха до касетофона и безмълвно го наблюдаваха. Клей се хвана, че мисли за всички научно-фантастични романи, които беше чел като тийнейджър (често пъти на плажа, докато слушаше „Нирвана“ вместо „Ван Хален“). В доста от тях светът бе разрушаван от чудовищни катастрофи и героите трябваше да го изграждат наново. Естествено с цената на множество трудности и схватки, но технологиите винаги бяха на тяхна страна и им оказваха неоценима помощ. Не се сещаше за нито една книга, в която героите да стоят в нечия спалня и да съзерцават транзистор. „Рано или късно обаче някой ще включи радиото или — може би — мобилния си телефон — помисли си, — просто, защото ще се наложи да го стори.“

Да. Но не и тази сутрин.

Чувствайки се като предател на нещо, чиято същност не можеше да проумее, вдигна бумтялника на Том и го върна в килера, след което плътно затвори вратата.

Около час по-късно миграционният поток вече значително бе намалял. Клей стоеше на пост, а Алис беше в кухнята и се подкрепяше с един от сандвичите, които си носеха от Бостън — бе изтъкнала, че трябва да ги довършат, преди да се прехвърлят към консервите в килера на Том, защото един Господ знае кога отново ще им попадне прясна храна. Домакинът им спеше на кушетката в дневната и Клей чуваше равномерното му похъркване.

По едно време художникът забеляза, че няколко души тръгват в посока, обратна на движението на човешкия рояк — явно бяха по-изперкали и от останалите, но след малко примерът им бе последван и от други. Постепенно все повече и повече зомбита се обръщаха на запад и Клей видя, че почти всички глозгаха по нещичко; най-вероятно бяха опустошили супермаркета, за който беше споменал Том. Снахата на господин Скотони бе помъкнала нещо, което приличаше на огромна кофа шоколадов сладолед; сладката планина се топеше с главоломни темпове и бе оплескала жената от главата до петите, придавайки й карикатурен вид. От вегетарианските навици, които господин Потовами е имал някога, не бе останала и следа — индиецът лакомо ръфаше сурова пържола, която едва се побираше в шепите му. Някакъв шишко с лекьосан костюм носеше полуразмразен агнешки бут и когато Джуди Скотони се опита да му го отнеме, той я удари с него между очите. Тя се строполи на земята като заклано добиче и падна върху издутия от бременността си корем, смазвайки уличната настилка с шоколадовия сладолед.

Последваха доста изблици на насилие, но нито един не можеше да се сравнява със свирепата ярост, с която умопобърканите се нахвърляха върху жертвите си предишния следобед. Воят на алармата в търговския център на Молдън постепенно заглъхна, а престрелката в далечината се поразреди, но не престана. Клей изчака да види дали някой от умопобърканите ще се опита да влезе в близките къщи, но макар да газеха добре поддържаните морави, откачалките не даваха такива признаци. Шляеха се насам-натам и от време на време се спречкваха помежду си, опитвайки се да отмъкнат храната на другия, а трима-четирима — сред които бе и снахата на Скотони, лежаха на улицата; Клей не можеше да определи дали са мъртви или в безсъзнание. За щастие повечето от участниците в шествието, минало покрай дома на Том Маккорт, все още се намираха на площада в центъра — навярно си устройваха купон на улицата или пък поставяха началото па Първия ежегоден фестивал на суровото месо в Молдън. Изглеждаше странно, че това впечатление за целенасоченост — впечатлението, че всички откачалки са просто послушни елементи от големия рояк, бе започнало да се пропуква.