Стивън Кинг - Клетка

— Кой ще свири тази нощ? Винс Джил? Или сте се изръсили яко и сте докарали самия Алън Джаксън? — подхвърли Том. Опитваше се да се шегува и Клей се възхити от усилията му, ала резултатът бе обратен — само издаваше страха на Том.

Ректорът на Харвард продължаваше да се взира в Клей, на челото му се бе вдълбала тънка вертикална бразда, сякаш се бе умислил.

Клей подкара микробуса по алеята към парашутната кула и безмълвното множество зад нея. Тук мъртвите фони бяха много повече; труповете им напомниха на художника за купчинките умрели буболечки, които човек намира по первазите на прозорците след внезапни застудявания. Той се насили да поразтвори пръстите си, защото кокалчетата му бяха побелели от стискането на волана.

„Карай бавно. Бавно и спокойно. Той само те гледа. Що се отнася до мобилния телефон… за какво си мислят всички след първи октомври?“

Разръфаният вдигна ръка и насочи към Клей тънкия си, мръсен и изкривен показалец.

— Не-фон, ти — изрече художникът с онзи, другия глас. — Insanus.

— Да, аз съм не-фон, те са не-фони, всички сме луди, всички сме галфони — каза Клей. — Но вие ще ни оправите, нали?

Онзи се усмихна, сякаш искаше да каже „Точно така“, но тънката вертикална бразда все така прорязваше челото му. Сякаш нещо продължаваше да го човърка. Може би виждаше нещо подозрително в съзнанието на Клейтън Ридъл, ала все още не разбираше истинската му същност. Когато наближиха края на алеята, Клей вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

— Том, нали ме попита какво точно представлява Северната зона?

— Извинявай, но интересът ми се позагуби — измърмори нисичкият мъж. — Сигурно заради шествието, излязло да ни приветства.

— Всъщност е доста интересно… — подхвърли загадъчно художникът.

— Тогава ни разкажи — настоя Джордан. „Господ да го благослови. Любопитен е до последен дъх“ — каза си Клей и заобяснява:

— През двайсети век изложението на северните окръзи не е било забележително. Най-обикновен старомоден агропанаир — изложение на селскостопански инструменти, занаятчийски стоки, земеделски продукти и добитък в халето „Кашуокамак“, където ще ни затворят, като гледам накъде вървят нещата.

Погледна Разръфания, но тъмнокожият нито отрече, нито потвърди. Малката вертикална бръчица обаче бе изчезнала от челото му.

— Клей, внимавай! — извика Дениз.

Той погледна през предното стъкло и рязко удари спирачки. Старица с инфектирани рани на двата крака се бе отделила от безмълвната тълпа и се тътреше към микробуса. Заобиколи парашутната кула, мина пред недовършената Къща на ужасите и тромаво затича към жълтото рейсче. Когато се приближи, бясно заудря по предното стъкло с изцапаните си, изкривени от артрита пръсти. Лицето й не беше безизразно като на другите фони, по-скоро подсказваше пълна дезориентация и страх. Тя обаче също се стори позната на Клей. „Коя си ти? — бе попитала Тъмнокосата фея. Тъмнокосата фея, която не бе облъчена директно от Сигнала, защото «подслушваше» разговора на приятелката си. — Коя съм аз?“

Деветима фони, замаршируваха подир старицата, чието изплашено лице се намираше на по-малко от метър и половина от лицето на Клей. Устните й се раздвижиха и художникът чу четири думи — едновременно ги долови слухът и съзнанието му:

— Вземете ме с вас! В следващия момент фоните я сграбчиха и я повлякоха към множеството върху затревената зона. Жената всячески се опитваше да се освободи, ала усилията й бяха безрезултатни. Клей зърна очите й и си каза, че навярно такъв беше взорът на човек, попаднал в чистилището… или по-скоро в преизподнята. Разръфаният отново протегна ръка и изпружи показалец:

— Карай. Дланите на нещастницата бяха оставили отпечатъци върху предното стъкло — едва забележими, но все пак видими. Клей се втренчи в стъклото и подкара микробуса.

— Както ви казвах — подхвана Клей, — до 1999 година Изложението не беше нищо особено. Ако живеехте по тукашните места и искате забавления и игри — по-специални неща, трябваше да биете път до Фрайбърг за тамошния панаир. — Имаше чувството, че гласът му е записан на магнитофонна лента — говореше по задължение. Бе досущ като шофьорите на откритите туристически автобуси в Бостън, които показваха градските забележителности на любознателните туристи. — После, малко преди края на века, Федералното бюро по индианските въпроси проведе мащабно проучване на района. Всички знаеха, че районът на изложението граничи с резервата „Сокабейзин“, но проучването доказа, че северната част на халето „Кашуокамак“ всъщност се намира на територията на резервата. Или казано по-точно — на изконната земя на племето микмаки. Шефовете на изложението не бяха тъпаци, нито пък индианците от племенния съвет на микмаките. По взаимно съгласие се стигна до следното решение — да се махнат малките магазинчета в северната част на изложбената палата и да се сложат ротативки.