Стивън Кинг - Кери

… но сега вече не можеше да се отрече спомена, така както не можеше да се отрече и месечното кръвотечение и този спомен не беше замъглен, не, не и този; той беше ярък и светеше като назъбена линия на светкавица; малкото момиченце

(мамо спри мамо не мога не мога да дишам гърлото ми мамо съжалявам че погледнах мамо о езика ми кръв в устата ми)

бедното малко момиче

(пищи: малка мръсница о аз знам знам какво ти е виждам какво трябва да се направи)

бедното малко момиче, проснато наполовина в килера и наполовина извън него, вижда черни точки, които танцуват пред всичко, сладко, далечно жужене, подут език, провиснал между устните й, гърлото й обрамчено от ивица намачкана, разкървавена плът там, където Мама я беше душила и тогава Мама се връща обратно, идва за нея, Мама държи големия касапски нож на Татко Ралф

(ще го изрежа аз трябва да изрежа злото покварата греха на плътта о аз знам че това е от очите ще ти изрежа очите)

в дясната си ръка, лицето на Мама изкривено и напрегнато, лиги по бузата й, държи Библията на Татко Ралф в другата си ръка

(ти никога вече няма да погледнеш тази гола поквара)

и нещо се изви не изви, а ИЗВИ, нещо огромно, и неоформено, и титанично, извор на сила, която не беше нейна и никога вече нямаше да бъде и тогава нещо падна на покрива и Мама изпищя и изтърва Библията на Татко Ралф и това беше хубаво и след това — още бумкания и трясъци и след това къщата започна да подхвърля мебелите насам натам и Мама изтърва ножа и падна на колене и започна да се моли, опънала ръце нагоре, поклащаща се на колене докато столове просвистяваха, из хола горе леглата се тряскаха в пода, а масата за хранене се приклещи на един прозорец и тогава очите на Мама се разшириха, изскочиха от орбитите си, гледаха лудо, пръстът й насочен към малкото момиче

(ти си ти си изчадие адово дяволска вещице ти го правиш)

и тогава — камъните и Мама беше припаднала когато покривът им пропука и запращя като че ли от стъпките на Бог и тогава…

Тогава и тя самата беше припаднала. След това нямаше никакви спомени. Мама не говореше за това. Касапският нож беше обратно в чекмеджето. Мама превърза големите черни и сини рани по врата й и Кери си спомня, че беше попитала Мама откъде са се получили, а Мама сви устни и не каза нищо. Малко по малко, всичко беше забравено. Окото на паметта се отваряше само на сън. Картините вече не танцуваха по стените. Прозорците не се хлопаха. Кери не помнеше времето, когато нещата са били различни. Не, до сега.

Лежеше на леглото си, гледаше тавана, потеше се.

— Кери! Вечерята!

— Благодаря,

(не ме е страх)

— Мамо.

Стана и прикрепи косата си с тъмносиня лента. След това слезе долу.

От: „Сянката експлодира“ (стр. 59)

„Доколко очевиден е бил «дивия талант» на Кери и какво е мислела за него Маргарет с нейната екстремистка Християнска етика? Навярно никога няма да узнаем това. Но човек се изкушава да мисли, че реакцията на мисис Уайт трябва да е била крайна…“

— Не си докоснала кекса си, Кери. — Мама погледна над трактата, който преглеждаше докато пиеше чая си. — Домашен е.

— От него ми излизат пъпки, Мамо.

— Пъпките ти са Божият начин да те накаже. Изяж си кекса сега.

— Мамо?

— Да?

— Томи Рос ме покани на Пролетния бал следващия петък.

Трактатът беше забравен. Мама се вторачи в нея с разширените очи на човек, който не вярва на ушите си. Ноздрите й потрепваха като ноздри на кон, чул острото съскане на змия.

Кери се опита да преглътне ужаса и само

(не се страхувам о да не се страхувам)

успя да се освободи от частица от него.

— Той е много добро момче. Обеща да мине и се срещне с теб преди и…

— Не.

— Да ме върне до единадесет часа. Аз…

— Не, не, не!

— Приех. Мамо, разбери, че трябва да започна да… да се опитам да се справям в света. Аз не съм като тебе. Аз съм смешна — искам да кажа, че децата ме смятат за смешна. Не искам да бъда такава. Искам да се опитам да стана цялостна личност преди да е станало твърде късно за…

Мисис Уайт плисна чая си в лицето на Кери.

Той беше само топъл, но не би спрял думите на Кери таКа внезапно дори и аКо беше парещо горещ. Тя седеше зашеметена, Кехлибарената течност се стичаше по бузите и брадичКата й и се разливаше надолу върху бялата й блуза. Беше лепКава и миришеше на Канела.

Мисис Уайт седеше разтреперана, с вкаменено лице, само ноздрите й продължаваха да потрепват. Рязко изметна назад глава и започна да крещи към тавана.

— Господи! Господи! Господи! — челюстите й изтракваха на всяка сричка.