Стивън Кинг - Кристин

Льобей седеше с чаша в ръка пред бунгало № 14. Приближих се и му подадох ръка.

— Искаш ли нещо безалкохолно? — попита той.

— Не, благодаря.

Взех шезлонга, който стоеше пред едно от празните бунгала и седнах до него.

— Тогава ще ти разкажа всичко, което знам — промълви Льобей с тихия си, културен глас. — По-млад съм от Роли с единайсет години и все още не мога да свикна с мисълта, че съм остарял.

Смутено се размърдах в шезлонга си и не казах нищо. Льобей продължи:

— Бяхме четири деца. Роли бе най-големият, а аз — най-малкият. Брат ни Дрю загина във Франция през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Двамата с Роли служеха в армията. Израснахме тук, в Либъртивил. По онова време градчето бе много, много по-малко, почти селце. Но въпреки това си имаше своите аристократи и своите парии. Ние бяхме париите. Бедняци. Некадърници. Вън от класацията и прочие подобни клишета.

Той тихо се изсмя в падащия мрак и наля още Севънъп чашата си.

— Най-характерното за детството на Роли — само това си спомням, защото, когато се родих, той беше в пети клас.

— И какво беше то?

— Гневът му — отговори Льобей. — Роли непрекъснато беше разгневен. Ядосваше се, че като ученик използваше чужди дрехи, ядосваше се, че баща ни е пияница, който не е в състояние да се задържи на постоянна работа в стоманолеярните фабрики, ядосваше се, гневеше се, че майка ни не може да го откаже от пиенето. Сърдеше се на трите по-малки деца — на Дрю, Марша и на мен, които правеха бедността непоносима.

Протегна ръка и нави ръкава на ризата си, за да ми покаже възлестите сухожилия, които изпъкваха под лъсналата, изпъната кожа. Видях дълбок белег, вървеше от лакътя чак до китката, където избледняваше.

— Това ми е от Роли. Направи го, когато бях на три, а той на четиринайсет години. Играех си с боядисани дървени кубчета на пътеката към къщата, когато той изскочи навън. Тръгнал на училище. Навярно съм му препречил пътя. Роли ме блъсна, излезе на улицата, сетне се върна и ме запрати встрани. При падането ръката ми се раздра от островърхата ограда, заобикаляща преплетените плевели и слънчогледи, които майка ми гордо наричаше „градината“. Изтече ми толкова кръв, че всички се изплашиха до смърт — всички, с изключение на Роли, който продължаваше да крещи: „От сега нататък повече да не ми се мотаеш из краката, проклет сополанко. Не ми се пречкай, чуваш ли?“

Смаяно се втренчих в стария белег. Погледнах го и осъзнах, че с течение на времето пухкавата ръчичка на тригодишното дете бе пораснала и се бе превърнала в измършавяла ръка на старец, която виждах сега. Кървящата рана отпреди петдесет години бавно се бе удължила чрез сребристи белези, подобни на пречки на стълба. Раната се бе затворила, но белегът се бе уголемил.

Изпитах огромно чувство на безнадеждност. Потръпнах от ужас. Спомних си как Арни удря с юмрук по таблото на колата ми и прегракнало крещи, че ще те пипне. Джордж Льобей се бе втренчил в мен. Не зная какво е било изражението ми, но той бавно спусна ръкава си. Когато закопча маншета и скри белега, изпитах чувството, че пропъжда непоносимото си минало. Той отпи от чашата си и продължи:

— Когато вечерта баща ми се прибра вкъщи — беше ходил на един от редовните си запои, които наричаше „търсене на работа“ — и когато разбра какво е направил Роли, направо го спука от бой. Но брат ми не се разкая. Плачеше, но не се разкайваше. Непрекъснато повтаряше през сълзи: „Мотаеше ми се из краката. И ако отново ми се изпречи на пътя, пак ще го направя. Не можеш да ми попречиш, проклето пиянде!“ Баща ми го удари по лицето и разкървави носа му. Роли падна на пода, а кръвта шуртеше между пръстите му.

Майка ми пищеше, Марша плачеше, Дрю се бе сгушил в ъгъла, а за ревях с все сила и държах превързаната си ръка. А Роли продължаваше да повтаря: „Пак ще го направя, дърто пиянде, дърт пияница, проклет дърт пияница!“

Първите звезди започваха да проблясват на небето над нас. Някаква старица излезе от бунгалото в края на алеята, измъкна очукан куфар от багажника на колата си и се прибра. Някъде свиреше радио, не беше настроено на УКВ станцията, която предава само рокмузика.

— Да, най-добре си спомням вечния му гняв — тихо повтори Льобей. — В училище Роли се биеше с всеки, който му се присмееше заради дрехите, или заради начина, по който бе подстриган. Беше готов да се бие с всекиго, когото подозираше, че му се подиграва. Непрекъснато го гонеха от училище. Най-накрая напусна и постъпи в армията.