Стивън Кинг - В стаята на смъртта

Флечър кимна.

— Колко скоро?

— Не зная. — Той усещаше много силно присъствието на Хайнц вляво от себе си, до адската машина, скръстил ръце на гърдите си и готов при първа възможност да се впусне в разговор за болкоуспокояващите средства. Също така отчетливо усещаше присъствието на Рамон от другата си страна, в периферията на полезрението си. Не го виждаше ясно, но беше сигурен, че дланта му се намира на ръкохватката на пистолета. В този миг му зададоха поредния въпрос:

— Къде смята да удари най-напред — гарнизона в хълмовете Ел Кандидо, гарнизона в Света Тереза или града?

— Гарнизона в Света Тереса.

„Ще удари града“ — беше казал Томас, а в това време жена му и дъщеричката му седяха на пода една до друга, гледаха анимационни филмчета и ядяха пуканки от бяла купа с тъмносин кант. Флечър беше запомнил тъмносиния кант. Изпъкваше пред очите му съвсем ясно. Флечър запомняше всичко. „Ще удари право в сърцето на града. Няма да губи време. Ще удари право в сърцето — както се убива вампир.“

— Не иска ли телевизионната кула? Или държавната радиостанция?

„Най-напред ще превземе радиостанцията на Градския хълм“ беше казал Томас. Вече даваха филмчето, в което Акми Роудрънър вечно изчезва сред облак прах — би-бип и дим да го няма, а Койоти Ъгли го преследва с поредното хитроумно приспособление.

— Не. Доколкото знам, Ел Кондор казал: „Нека си дрънкат.“

— Има ли ракети? Въздух-земя? А бойни хеликоптери?

— Да. — Кое беше вярно.

— Много ли са?

— Не. — Което не беше. Нуньес разполагаше с повече от шейсет хеликоптера. Скапаните военновъздушни сили на тази страна разполагаха едва с десетина — при това лоши, руска направа, които никога не са използвани на дълги разстояния.

Годеницата на Франкенщайн потупа Ескобар по рамото. Той се приведе към нея. Тя зашепна, без да закрива уста. Нямаше нужда, защото устните й почти не се движеха. Флечър свързваше това умение със затворите. Не беше лежал зад решетките, но беше гледал филми. Ескобар на свой ред закри уста с пухкавата си длан.

Флечър ги наблюдаваше и чакаше, тъй като знаеше какво каза жената — че разпитваният лъже. Хайнц скоро ще разполага с нов материал за статията си „Някои предварителни наблюдения върху прилагането и последствията от електрифициране на екскрементите на неотзивчиви субекти по време на разпит“. Флечър откри, че от ужас в душата му са се родили две нови личности — най-малко двама нови Флечъровци с безсмислени, но доста натрапчиви гледни точки за предстоящия развой на събитията. Единият хранеше тъжни надежди, другият беше просто тъжен. Този с тъжните надежди беше господин Боже би наистина — може би наистина ще ме пуснат да си вървя, може би зад ъгъла с улица „Пети май“ наистина е паркирана кола, може би наистина ще кацна в Маями утре сутрин изплашен, но жив, и цялата тази история тъкмо ще започва да ми се струва като кошмарен сън.

Другият, който беше просто тъжен, се наричаше господин Дори да. Ако действа неочаквано, има шанс да ги изненада — той е пребит, а те се държат арогантно, тъй че да, възможно е да успее да ги изненада.

Но дори ако успея, Рамон ще ме застреля.

А ако се хвърли върху Рамон? Ако докопа пистолета му? Надали, но не е изключено — човекът е доста тлъст, по-дебел е от Ескобар поне с петнайсет килограма, а гърдите му свирят, като диша. Ако ги изпозастреля и съумее да се измъкне от тази стая?

Дори да успея, сигурно навсякъде има охрана — ще чуят изстрелите и веднага ще дотърчат.

Разбира се, помещения като това обикновено са звукоизолирани — по очевидни причини, но дори да се изкачи по стълбите, да прекрачи прага и да се окаже на улицата, това ще е едва началото. А господин Дори да ще тича подир него докрай, когато и да свърши всичко това.

Работата е там, че нито господин Може би наистина, нито господин Дори да можеха да му помогнат — те имаха за цел единствено да му отвличат вниманието; бяха фантазии, с които се опитваше да се самозалъже. Хора в неговото положение не се измъкват от подобни стаи само с приказки. Най-добре да се помъчи да измисли трети „подФлечър“ — господин Може би мога — и да послуша него. Нямаше какво да губи. Просто трябваше да се постарае те да не разберат, че го е осъзнал.

Ескобар и Годеницата на Франкенщайн се отдръпнаха един от друг. Ескобар отново постави цигарата в устата си и тъжно се усмихна на Флечър.

— Лъжеш, amigo .

— Не. Защо ще лъжа? Да не мислите, че не искам да се махна от тук?