Фредерик Пол - Гейтуей III

— Какво е това? — попита Клара. Уон бавно се обърна и я погледна.

— Това е голяма и много далечна черна дупка — каза той. — Сега отиваме там. — От лицето му бе изчезнала предишната заядливост. На Клара почти й се прииска тя да се върне, защото онова, което я замени, беше безграничен страх.

А междувременно…

Междувременно първата фаза от задачата на Капитана и неговия екипаж почти привършвала, без обаче да им достави радост. Капитана още продължавал да тъгува по Туайс. Нейното стройно, лишено от самоличност тяло било изхвърлено. У дома то щяло да отиде, заедно с други отпадъци, в резервоарите за утаяване, защото хичиянците не били сантиментални спрямо своите мъртъвци. На кораба нямало резервоари за утаяване, затова то било изхвърлено в Космоса. Частта, останала от Туайс, била съхранена, заедно с други наследствени умове, и докато се разхождал из новия и непознат кораб, Капитана от време на време докосвал кесията, където се съхранявала, без да си дава сметка, че го прави.

Загубата не била само лична. Туайс била техният оператор за дистанционно управление и работата по стоварването на платноходката не можела да се извърши добре без нея. Монгрел се стараела, но не била специалист по дистанционно управление. Капитана стоял нервно до нея, без да може да й помогне.

— Не намалявай тягата, тази орбита не е стабилна! — изсъскал той и добавил: — Надявам се блатните да не ги е хванала морска болест от това ужасно лашкане.

Монгрел провесила нос, но не казала нищо. Тя знаела защо е толкова напрегнат и дръпнат Капитана.

Най-после той бил удовлетворен и потупал Монгрел по рамото, за да й даде знак, че може да изхвърли товара. Големият балон се наклонил и завъртял. От полюс до полюс се появила една тъмна линия и той се отворил като цвете. Монгрел изсъскала доволно, откачила полегналата платноходка и я оставила да се плъзне свободно.

— За тях това пътуване беше трудно — отбелязал офицерът по съобщенията и отишъл при Капитана.

Капитана трепнал с корем, хичиянски еквивалент на вдигане на рамене. Сега платноходката вече била излязла напълно от отворената сфера и Монгрел започнала да затваря голямата полусфера.

— Какво става с твоята задача, Шоин? Човешките същества продължават ли да бъбрят?

— Повече от всякога, страхувам се.

— Обединени безтелесни умове! Постигнахте ли някакъв успех в превеждането на казаното от тях?

— Умовете работят върху тази задача. — Капитана кимнал мрачно и се пресегнал за осмостенния медальон, закачен към кесията между краката му. Спрял се навреме. Удовлетворението, което можел да получи, като попита умовете как върви превеждането, нямало да оправдае болката от гласа на Туайс между тях. Рано или късно, той щял да я чуе, по необходимост. Но не сега.

Капитана издухал въздуха от ноздрите си и се обърнал към Монгрел.

— Откачи платноходката и я остави да плува там. Засега не можем да направим нищо повече. Шоин! Изпрати съобщение до тях. Кажи им, че съжаляваме, задето в момента няма как да им помогнем, но ще се опитаме да се върнем. Уайт-Нойс! Покажи ми разпределението на корабите!

Навигаторът кимнал, обърнал се към уредите. В следващия момент екранът се изпълнил с въртящи се жълтоопашати комети. Цветът на ядрото им показвал разстоянието, дължината на опашката и скоростта.

— Кой е онзи глупак с тирбушона? — попитал Капитана и образът на екрана се свил, за да изобрази въпросната комета. Капитана изсъскал от учудване. Когато последния път разглеждал този кораб, той бил акостирал в своята локална система. Сега пътувал с много голяма скорост и се бил отдалечил много от дома си. — Къде отива? — запитал Капитана.

Приличните на въжета мускули по лицето на Уайт-Нойс трепнали.

— Една минутка, Капитане.

— Добре, проучи!

При други обстоятелства Уайт-Нойс може би щял да се обиди от тона на Капитана. Хичиянците се обръщали учтиво един към друг. Обстоятелствата обаче не можели да се пренебрегнат. Фактът, че тези парвенюта, хората, притежавали апаратура за проникване в черна дупка, бил сам по себе си много застрашителен. Сведението, че са изпълнили въздуха с техните шумни, глупави комуникации, било още по-лошо. Кой можел да каже, какво щяло да последва? А смъртта на другаря от кораба била последната сламка, която направила това пътуване най-лошото от много време, преди Уайт-Нойс да бил роден, когато научили за съществуването на други…

— Но това е безсмислено — оплакал се Уайт-Нойс. — Не виждам нищо по техния курс.