Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

Тояга. И това ще бъде краят. Но преди да ме убият, един от тях ще се прости с живота… а може би и двама…

— Бягай! — изкрещях на Нанси; тя беше някъде наблизо, ала не я виждах.

Остава само едно нещо, казах си аз, едно нещо, което трябва да свърша. Да докопам Хайъръм Мартин и да ми пръсна кратуната с тоягата, преди тълпата да се е нахвърлила върху мен.

Ето, те вече слязоха от хълма и тичаха през градината по равното, пред тях се носеше Хайъръм. Стоях и ги чаках, вдигнал тоягата в ръка. Хайъръм се приближаваше към мен, белите му зъби зееха като светла пукнатина на черното лице.

Трябва да го уцеля точно между очите, да разцепя черепа му, а след това, ако успея, може да халосам още някого.

Пожарът вече бушуваше с пълна сила — нали къщата беше стара и суха — и топлината стигаше чак до мен.

А враговете бяха вече съвсем близо… Стиснах още по-здраво тоягата и се приготвих за удар.

И изведнъж, само на няколко крачки от мен, те се заковаха на място… някои се обърнаха и се втурнаха назад, други застинаха със зяпнали уста, с втренчени, разширени от изумление и ужас очи. Гледаха не мен, а нещо зад мен.

Останаха така само за миг, след това се пръснаха и побягнаха обратно към склона и отчаяният им ужасен вой заглуши рева на огъня… Като че ли изплашено до смърт стадо тичаше, подгонено от степен пожар.

Рязко се обърнах — зад мен стояха онези от другия свят! Черните им тела проблясваха в танцуващите сенки на огъня, лекият вятър едва поклащаше сребристите пера на чудните им глави. Те приближаваха към мен и чуруликаха на непонятния си пеещ език.

Дявол да ги вземе, не можаха ли да почакат! Избързаха, само и само да не изтърват и най-малкия предсмъртен трепет на това обезумяло от ужас място.

И не само сега — отново и отново, вечери наред те ще идват тук и ще връщат послушното време към тази съдбовна минута. Намериха още едно място, където ще чакат началото на зрелището, намериха още един призрачен дом със зеещи прозорци, откъдето да гледат безумието и ужаса на друг свят.

Те идваха към мен, а аз стоях неподвижен, здраво стиснал тоягата в ръце, и изведнъж пак се разнесе дъхът на лилата и познатият безмълвен глас отново проговори:

— Назад! Назад! Дойдохте много рано! Този свят не е отворен!

В далечината някой викаше някого, но сред грохота и трясъка на пожара, при звънкото и плавно чуруликане на тези пеещи таласъми от лилавия свят на Тъпър Тайлър нищо не се разбираше.

— Върнете се! — повтори брястът. Нечутите му думи изплющяха като удар на камшик.

И те си отидоха — изчезнаха, разтвориха се в някаква странна тъмнина, по-гъста и по-черна от самата нощ.

„Един бряст, който говори — казах си аз… — И колко ли още говорещи дървета има около нас? колко беше останало от Милвил и колко принадлежеше на лилавия свят?“ Вдигнах глава към върховете на дърветата, които ограждаха градината — призрачни сенки на фона на черното небе, потръпващи от дъха на странен вятър, повял незнайно откъде. „Вятърът ли ги люлее, или и те говорят нещо? Кои са те — старите земни дървета, безмълвни и глупави, или други, дошли от чужда Земя?“

Никога нямаше да узнаем, а вероятно и не беше важно, защото от самото начало нямаше на какво да се надяваме. Бяхме победени, преди да сме започнали борбата. Всичко беше отдавна загубено, още в онзи ден, когато баща ми донесе вкъщи лилавите цветя…

Отново в далечината някой ме извика.

Хвърлих оръжието си и тръгнах през градината. Кой ли може да е? Не е Нанси, но гласът ми е познат.

А ето и Нанси тича надолу по хълма.

— Бързо, Брад! — викна тя.

— Къде се загуби? — попитах аз. — какво стана?

— Пияницата те търси. Чака те на преградата. Едва успял да се промъкне през постовете и иска непременно да те види.

— Но нали той…

— Тук е, казвам ти. Иска да говори с теб и с никой друг.

Тя се обърна и почти затича нагоре по хълма, а аз тежко се затътрах след нея. Минахме през двора на доктора, прекосихме улицата, после още един двор и… ами, разбира се, точно пред нас е преградата!

От земята изникна някаква фигура, подобна на джудже.

— Ти ли си, братко? — попита той.

— Аз съм… А ти…

— За това после. Нямаме много време. Постовете знаят, че съм успял да се промъкна. Търсят ме.

— Какво искаш?

— Не какво искам аз, а какво искат всички. Вие сте в капан.

— Всички са в капан — отвърнах.

— Нали и аз това казвам. Някакъв отчайващ глупак от Пентагона е решил да хвърли бомба. Чух радиото, докато се промъквах между колите. Не всичко, но долових туй-онуй с крайчеца на ухото…