Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

— Обзалагам се десет срещу едно, че вече знаят — каза Джо.

— Нищо не разбирам! — завайка се Хиги. — къде е това място, където можем да се скрием?

— Другия свят! — каза Джо. — Съседния свят, където ходи Брад. В краен случай можем да преминем там. Те ще се погрижат за нас, няма да ни изгонят. Ще ни осигуряват храна, ще намерят разпоредители, които да ни преглеждат, за да не се разболяваме, и…

— Забравяш нещо важно — прекъснах го аз. — Не знаем как да отидем там. Имаше едно-единствено място в градината, но сега всичко се промени. Цветята ги няма вече, останаха само храстите с парите.

— Разпоредителят и Смит могат да ни го покажат — каза Джо. — Те навярно знаят пътя.

— Те си отидоха — рече Хиги. — Болните се свършиха и те казаха, че е време да си ходят, но ако ни потрябват, пак ще дойдат. Аз ги закарах до къщата на Брад и те не се мъчиха много да търсят вратата или как там го викате… Просто повървяха из градината и изведнъж изчезнаха.

— Значи ти можеш да намериш мястото? — попита Джо.

— Знам приблизително къде е.

— И ако стане нужда, можем да го намерим. Ще се строим плътно в редица, ръка за ръка, и ще тръгнем през градината.

— Не си мисли, че е толкова просто — казах аз. — Може не винаги да е отворено.

— Отворено?

— Ако този вход стои отворен през цялото време, за последните десет години сума народ щеше да изчезне безследно — обясних аз. — И децата играят там, и много големи минават за по-напряко. Аз винаги отивам по този път у доктор Фейбиън и не само аз, непрекъснато сноват хора напред-назад. Все някой щеше да изчезне през тази врата, ако винаги стоеше отворена.

— Тогава хайде да им позвъним — предложи Хиги. — Можем да вземем един от ония телефони…

— Не! — категорично се възпротивих аз. — Това ще направим само в най-краен случай. Защото веднъж стане ли, връщане назад няма, по всяка вероятност ще се откъснем от човечеството завинаги.

— Все е по-добре, отколкото да умрем — каза Хиги.

— Нека не избързваме — уговарях ги аз. — Нека дадем възможност на хората да обмислят. Може и нищо да не се случи. Не трябва да просим от чуждоземците убежище, докато не сме абсолютно сигурни, че е необходимо. Все още има надежда хората и Цветята да съумеят да се спогодят. Аз знам, че сега всичко изглежда много мрачно, но ако има и най-малка възможност, човечеството не трябва да се отказва от преговори.

— Какви ти преговори, Брад! — каза Джо. — Аз смятам, че тия, чуждите, никога не са и мислили да преговарят с нас.

— И всичко заради твоя баща — изведнъж изтърси Хиги. — Ако не беше той, нищо нямаше да се случи.

Едва преглътнах яда си и казах:

— Все щеше да се случи. Ако не в Милвил, някъде другаде. Ако не сега, малко по-късно.

— Точно в това е въпросът — озъби се Хиги. — Нямаше да се случи тук, в Милвил, а на някое друго място.

Какво да му отговоря? Всъщност можех да му отговоря, но той нямаше да ме разбере.

— И ще ти кажа още нещо, Брад Картър — продължи Хиги. — Един приятелски съвет. Внимавай, Хайъръм те дебне да те пипне. Не си мисли, че като го наби, нещата се оправиха. В града има доста горещи глави, които са с него. Те смятат, че за всичко, което става тук, в Милвил, сте виновни само ти и баща ти.

— Хиги — възмути се Джо, — никой няма право…

— Знам, че няма — прекъсна го Хиги, — но хората така са настроени. Аз ще се старая и занапред да пазя реда и закона, обаче сега вече нищо не мога да гарантирам.

Той отново се обърна към мен:

— А ти моли бога тая бъркотия да се оправи, и то по-скоро. А ако не, намери си една голяма дълбока дупка и се скрий в нея така, че и носът ти да не се подава.

— Мръсен, гаден…

Спуснах се към него със стиснати юмруци, но Джо излетя по-бърз иззад бюрото, сграбчи ме и ме дръпна назад.

— Престанете вече! — побеснял извика той. — Имаме си досатъчно грижи и без вашите караници.

— Ако слухът за бомбата стигне до ушите на нашите, пукната пара няма да дам за кожата ти — злобно каза Хиги. — Прекалено си забъркан във всичко. Хората ще се замислят…

Джо сграбчи Хиги и го долепи до стената.

— Затваряй си устата, додето аз не съм я затворил вместо теб.

Той размаха юмрук под носа на Хиги и Хиги млъкна.

— Е, Джо — казах аз — сега, след като възстанови реда и закона и всичко е мирно и тихо, аз вече няма да ти трябвам и си тръгвам.

— Почакай, Брад — процеди през зъби Джо, — една минутка само…

Аз излязох и треснах вратата след себе си.

Навън беше вече съвсем тъмно, улицата — пуста. Прозорците на общината все още светеха, но пред входа нямаше никой.