Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

За миг гласът в слушалката замлъкна. След малко сенаторът попита:

— Не можете ли вие там, в Милвил, да предприемете нещо от своя страна?

— Можем да излезем с апел — отговорих аз. — Чрез вестниците, радиото…

Стори ми се, че просто видях как той поклати глава.

— Няма да помогне — рече сенаторът. — Никой не знае какво става там при вас, зад преградата. Винаги ще съществува възможност да сте попаднали под влиянието на чуждоземците. Естествено, радиото и пресата ще приемат веднага вашия апел, ще раздуят цялата история и ще вдигнат голям шум. Но това ни най-малко няма да повлияе върху решението на официалните кръгове. Само ще раздвижи народа още повече и още по-силно ще се разгорят страстите. А и без друго имаме достатъчно вълнения. Това, което ни трябва, са малко фактически данни и капка здрав разум.

Него просто го е страх, че ние ще обърнем лодката, помислих си аз. Иска всичко да си остане скрито-покрито.

— А освен това няма достатъчно доказапгелства… — продължаваше сенаторът.

— Но Давънпорт мисли, че има.

— Кога сте говорили с него?

— Не съм говорил — признах аз.

— Давънпорт не ги разбира тези неща — каза сенаторът. — Той е учен, свикнал с уединението на лабораторията си и…

— А на мен ми харесва. Стори ми се човечен.

Веднага съжалих, че го казах; не само обърках, а и изплаших сенатора.

— Ще ви осведомя веднага щом науча нещо — каза сухо той. — Ще се обадя или на вас, или на Джерълд. Ще направя всичко, което е по силите ми. Смятам, че няма причини да се тревожите. Най-важното е да се предотврати всякакво придвижване на преградата и да запазите спокойствие. За нищо друго не трябва да се грижите.

— Разбира се, сенаторе — казах аз. Бях направо отвратен.

— Благодаря ви, че се обадихте, ще поддържам връзка с вас — рече той.

— Дочуване.

Затворих телефона. Джо ме гледаше въпросително. Аз поклатих глава.

— Не знае, пък и не иска да говори. Доколкото разбирам, той и да иска, нищо не може да направи. Не е в негова власт да ни помогне.

По тротоара отекнаха нечии стъпки и след миг вратата шумно се отвори. Обърнах се — на прага стоеше Хиги Морис.

Как пък от всички тъкмо той може да се довлече!

Хиги ни гледаше и двамата — непрекъснато местеше очи от единия на другия.

— Какво става с вас, момчета? — попита той.

Вперих в него леден поглед с надеждата, че ще разбере и ще се измете, но същевременно знаех, че няма да си отиде.

— Трябва да му кажем, Брад — чу се гласът на Джо.

— Кажи му тогава.

Хиги стоеше до вратата и слушаше, без да помръдне. И докато Джо разказваше, очите му се изцъклиха и той пребледня като стена. Но на лицето му не трепна нито един мускул и нито веднъж не прекъсна Джо.

Настъпи дълго мълчание. После Хиги се обърна към мен:

— Как мислиш, Брад, могат ли да направят това?

— Могат. Всичко могат. Ако преградата мръдне от мястото си или нещо друго се случи — кимнах аз.

Тогава Хиги скочи като навита пружина, готов да действува.

— Какво стърчим тук тогава? Трябва час по-скоро да започваме да копаем.

— Да копаем?

— Ами да. Скривалище. Работна ръка имаме колкото щеш. Целият град бездействува. Можем да впрегнем всички на работа. Под навеса край гарата има необходимата техника, из града са пръснати дванадесетина камиона. Ще назнача комисия и ние… хей, приятели, какво става с вас?

— Хиги — каза Джо почти ласкаво, — ти просто не разбираш. Ние няма да се предпазваме от радиацията на далечен взрив, това ще бъде експлозия с епицентър Милвил. И никакво скривалище няма да ни спаси. Ако ще и сто години да строим, пак няма да построим достатъчно сигурно скривалище.

— Все пак можем да опитаме — упорствуваше Хиги.

— Не можем да се заровим толкова дълбоко, нито пък да построим скривалище, способно да ни запази от пряко попадение. А дори да успеем да направим това, нали ще ни трябва кислород…

— Но ние трябва да направим нещо! — изрева Хиги. — Не можем да стоим така със скръстени ръце и да чакаме. Та те ще ни избият всички!

— Да, приятелче, спукана ти е работата — казах аз.

— Виж какво, аз ще те… — изръмжа Хиги.

— Стига! — изрева Джо. — Стига вече! Колкото и да сте си противни един на друг, сега трябва да действуваме всички заедно. И имаме начин да се измъкнем. Имаме скривалище.

Зяпнах го втрещен за миг, но веднага разбрах накъде бие.

— Не! — извиках аз. — Не можем да направим това. Не още. Това значи да изгубим всяка надежда за преговори, те не трябва да разберат!