Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

„Още няколко минути ще си бъда у дома“ — помислих си аз. В къщата с пробит покрив; в пустите стаи, където стъпките кънтят с въпроса, на който няма отговор, и с омразата и подозрението на целия Милвил, застанали като стражи пред вратата ми.

От другата страна на улицата хлопна врата и нечии стъпки прокънтяха по дървената веранда. Мигом се разнесе вик:

— Уоли! Ще ни пуснат бомбата! Казаха по телевизията!

От тъмнината изникна сянка — някой лежеше на тревата или на ниско разгънат шезлонг; не бях го забелязал, докато не скочи, като го повикаха.

Той се опита да каже нещо, но не можа, задави се, от гърлото му се чу само някакво клокочене.

— Извънреден бюлетин! — продължаваше да крещи онзи от верандата. — Сега го предават! Бързай!

Този от градината вече тичаше към къщата.

Втурнах се и аз към къщи с всички сили, без да мисля, без да разсъждавам — краката сами ме носеха.

Мислех си, че ще имам малко време, а то… Не очаквах, че слухът ще се разнесе толкова бързо.

Защото този извънреден бюлетин беше само слух, абсолютно бях сигурен в това — предполагат, че ще бомбардират, че като крайно средство ще хвърлят бомба върху Милвил. Но знаех също, че за хората от града това е едно и също. Те нямаше да търсят разликата между слуховете и фактите.

Край вече, натиснаха спусъка, който ще превърне Милвил в изпълнена с ненавист и омраза лудница. И всичко ще се струпа на мен и на Джерълд Шърууд… и Пияницата, ако беше тук.

Улицата остана зад мен, спуснах се по хълма зад къщата на доктор Фейбиън право в низината, където растяха доларовите храсти. И чак по средата на пътя се сетих: а Хайъръм? През деня той пазеше храстите и може би още е там? Спрях веднага и се сниших. Обхванах с бърз поглед цялата низина, след това отново, вече бавно, се вгледах във всяка издатина и сянка, в най-малкото движение, което би подсказало засада.

Нейде далече отекна вик, горе по улицата някой тичаше и стъпките му кънтяха по паважа. Хлопна брата, през няколко пресечки се чу как запалиха мотора на кола, шофьорът даде пълен газ. През отворен прозорец долиташе развълнуваният глас на радиокоментатор, който четеше последните новини, но не можех да различа думите.

Хайъръм не се виждаше никъде.

Изправих се бавно и продължих надолу. Ето я градината — пред мен вече се чернееха полуразрушеният парник и брястът край него.

Като стигнах парника, спрях за миг — исках за последен път да се уверя, че Хайъръм не се прокрадва след мен — и след това продължих. Изведнъж някакъв глас ме повика и аз се вцепених.

Вцепених се, сраснах се със земята и все пак през цялото време съзнавах, че не бях чул нито звук.

— Брадшо Картър — отново ме повика беззвучният глас. И се разнесе ароматът на лилата… може би не ароматът, а по-скоро Присъствието. Въздухът се изпълни с него и внезапно с кристална яснота ме върна към спомена за колибата на Тъпър Тайлър. Там, където отново невидимо нещо ме чакаше на склона на хълма и след това ме изпрати до Земята.

— Аз те слушам — отзовах се аз. — къде си?

Брястът край парника сякаш се залюля, а вятърът едва полъхваше — не би мотъл да залюлее дървото.

— Тук съм — каза брястът. — Тук съм, отдавна, от дълги години. И чакам минутата, когато ще заговоря с теб.

— Ти знаеш ли? — попитах аз.

Какъв глупав въпрос задавам: ами, разбира се, че знае — и за бомбата, и за всичко.

— Знаем, — каза брястът, — но място за отчаяние няма.

— Няма? — ужасен попитах аз.

— Ако този път претърпим неуспех, ще се опитаме отново. Може и в друг свят. Или ще трябва да почакаме, докато ра… как се казваше?

— Радиацията — подсказах аз.

— Докато радиацията се разсее, — каза лилата.

— Ще трябва да чакате години — отвърнах аз.

— Ни ги имаме тези години — беше отговорът. — Имаме време колкото искаме. Ние нямаме край. И времето няма край.

— Но за нас времето има край — рекох аз в изблик на горчива жалост за всички хора по света и най-много за мен. — И за мене има край.

— Да, знаем — каза лилата. — Много съжаляваме за вас.

И разбрах, че сега беше време да поискаме помощ, да им обясним, че се бяхме озовали в такова положение не по своя воля и своя вина и че тези, които ни доведоха дотук, трябва да ни помогнат да се избавим.

Но когато се опитах да го кажа, езикът ми се схвана. Не можех да призная на това чуждо, неизвестно нещо колко сме безпомощни.

Навярно всичко беше само гордост и упорство. Но чак когато се опитах да заговоря и езикът ми отказа, разбрах, че съм горд и упорит.