Робърт Шекли - Обмен на разуми

— Знам — Оричичич се изплю (сигурен признак на нервност) и завъртя големите си пръсти. От коридора се чуваха нечии възбудени гласове. — Та така, за вашето пребиваване на Марс…

— Бих искал да видя Дупката на Пясъчния Цар. И, разбира се, Говорещият Океан.

— И двете идеи са превъзходни — съгласи се чиновникът. — Но преди това се налага да уредим две-три формалности.

— Пак ли формалности?

— Нищо особено — Оричичич изви носа си наляво в марсианска усмивка. — Моля ви да хвърлите един поглед на тези документи и да удостоверите автентичността им.

Марвин взе листовете и бегло ги разгледа. Оказа се, че са копия на бланките, които беше попълнил на Земята. Прочете ги внимателно и се убеди, че сведенията са напълно достоверни.

— Подписах тези документи на Земята — заяви той.

Шумът в коридора де усили и Марвин дочу нечий глас:

— Преварено яйце от син на измръзнал дървеняк! Чакълолюбив дегенерат!

Това бяха невероятно оскърбителни ругатни. Флин въпросително повдигна нос, а чиновникът побърза да каже:

— Недоразумение някакво. Подобни нелепости стават дори и в най-образцовите държавни туристически агенции. Но съм абсолютно убеден, че ще уредим всичко, преди жадния да изпие и пет глътки рапа, ако не и по-рано. Ако позволите да попитам, вие не сте ли…

От коридора се чу адски шум, след което в стаята влетя още един марсианец, а след него и трети — чиновник с по-нисък ранг, който хвана другия за ръката и се опита да го удържи.

Влезлият беше невероятно стар, за което свидетелставше слабото фосфорециране на кожата му. Ръцете му трепереха, когато ги протегна към Марвин.

— Ето го! — изкрещя стареца. — Това е и, кълна се, то ми трябва веднага!

— Сър! Не съм свикнал да се обръщат към мен в среден род.

— Не говоря за вас — отвърна престарелия марсианец. — Не ви познавам, пък и не ми е работа кой сте. Става дума за тялото, което обитавате и което не ви принадлежи.

— Как така?

— Този джентълмен твърди — намеси се първият чиновник, — че заемате тяло, което му принадлежи. — Той се изплю два пъти на пода. — Това, разбира се, е някакво недоразумение, което бързо ще оправим.

— Недоразумение! — избухна престарелият марсианец. — Това е върло мошеничество!

— Сър! — възрази Марвин с достойнство. — Определено се заблуждавате. Това тяло ми бе дадено за ползване по всички правила и в съответствие със законите.

— Крастава жаба! — изкрещя стареца. — Пуснете ме! — И започна бясно да се дърпа от хватката на чиновника.

Внезапно на вратата се появи внушителна фигура, облечена изцяло в бяло. Всички присъстващи млъкнаха веднага след като видяха уважаваният представител на полицията на Южномарсианската пустиня.

— Джентълмени — обърна се полицаят към тях, — взаимните нападки за излишни. Ще отидем в участъка и чрез фулзаймския телепат ще стигнем до истината и ще разберем мотивите.

Полицаят направи ефектна пауза, изгледа присъстващите един по един, преглътна слюнката си, демонстрирайки по този начин абсолютното си спокойствие, и добави:

— Това ви го обещавам.

Без протакане чиновникът, старецът и Марвин последваха полицаят в участъка. Вървяха мълчаливо, всеки с своите тревоги.

В цялата галактика е разпространено мнението, че когато отиваш към полицейски участък, неприятностите ти тепърва започват.

Веднага след пристигането ги отведоха в полутъмна, сива килия, където живееше фулзаймският телепат — трикрако същество, както и всички обитатели на планетата Фулзайм, надарено с шесто чувство, най-вероятно като компенсация за недоразвитите други пет.

— Да става каквото ще става — изрече фулзаймеца, когато се строиха пред него. — Ела насам, малкия, и кажи защо си тук — и властно посочи към полицая.

— Ама господине — от смущение полицаят се изправи в целия си ръст. — Аз не съм който и да е, а полицай!

— Много интересно — отговори телепатът. — Само че за мен си остава неясно какво отношение има това обстоятелство към въпроса за вашата виновност или невинност.

— Мен не ме обвиняват в никакво престъпление — бранеше се полицаят.

Телепатът се замисли за момент и уточни:

— Струва ми се, че схващам. Обвиняват ей тия двамата, така ли?

— Да.

— Приемете извиненията ми. Излъчваната от вас вина ме накара да направя прибързани изводи.

— Излъчвам вина?! — гласът на полицая не се промени, но по кожата му избиха характерните оранжеви петна на загрижеността.