Филип Дик: Мечтаят ли роботите за електроовце?

Върху Джон Изидор тегнеше презрението на три обитаеми планети, но независимо от това, той продължаваше да живее. Дори имаше работа — беше шофьор на пикап, който обслужваше една работилница за фалшиви животни, наречена „Ветеринарна лечебница Ван Неес“. Ханибал Слоут, мрачният шеф на лечебницата, се отнасяше с него като с нормален и Джон му беше благодарен за това. Mors certa, vita incerta(1) — както обичаше да повтаря мистър Слоут. Макар да бе чувал не веднъж този израз, Изидор имаше доста смътна представа за значението му. В края на краищата, ако една пилешка глава започне да разбира от латински, то тя ще престане да е пилешка глава. Самият мистър Слоут също се съгласи с това заключение. А освен това имаше и такива пилешки глави, които бяха далеч по-глупави от Изидор, не умееха нищо да работят и прекарваха съществуванието си в специални заведения, носещи наименования като „Американски институт за особени трудови навици“. В случая, думата „особени“ беше ключова.

— … и вашият съпруг се чувстваше беззащитен, — продължаваше с дрънканиците си говорителят, — макар че носеше непрестанно своя скъп и доста неудобен оловен предпазител?

— Моят съпруг… — заговори мисис Клугман, но в този момент Изидор приключи с бръсненето, влезе в дневната и изгаси телевизора.

Тишина. Тя се спусна върху него от стените и тавана, премаза го със своята ужасяваща абсолютна сила, сякаш се захранваше от някаква гигантска електростанция. Надигна се от пода, полъхна от покритата със сивкав протъркан килим стена. Бликаше от изпотрошените кухненски принадлежности, от мъртвите домашни машини, които не работеха още от времето, когато Изидор за пръв път се бе появил тук. Изтичаше от отвора на угасналия полюлей в хола и се сливаше с тишината, която се стелеше от тавана. Излъчваше се от всеки един обект в неговото полезрение, сякаш тя — тишината — възнамеряваше да замени материалните обекти. И затова въздействаше не само на слуха, но и на зрението му. Застанал пред безмълвния телевизор, Изидор не само чуваше, но и виждаше тишината, сякаш по своему е жива. Жива! Той и преди бе долавял как се прокрадва към него, а друг път се стоварваше с пълна сила, сякаш изгубила всякакво търпение. Тишината на света не бе в състояние да обуздава своята безмерна алчност. Особено сега, когато практически беше победила.

Зачуди се дали другите, които бяха решили да останат на Земята възприемаха по същия начин пустотата. Или въпросът се коренеше в някаква особеност на неговата биологична структура, в мутация, рожба на несъвършен сенсорен апарат. „Интересен въпрос“ — помисли си Изидор. Но с кого би могъл да сподели своите наблюдения? Живееше съвършено сам в тази поразена от разруха, ослепяла за света сграда, с хиляди необитаеми апартаменти, които подобно на останалите си събратя по света се рушаха, ден след ден, изчезвайки в бездната на ентропията. За да се превърнат в края на краищата в една обща, безформена и безлична маса, в купчина от кипъл, издигаща се до тавана на всеки един апартамент. Докато накрая самата безнадеждно забравена и победена от времето сграда изгуби своя облик под плътния дебел слой от разнороден прах.

Когато настъпи това време той естествено ще е мъртъв отдавна — още едно интересно явление, което предчувстваше, докато стоеше неподвижно насред дневната, останал сам сред морето от затаила дъх, всепроникваща, покорила целия свят тишина.

Може би ще е по-добре ако отново включи телевизора. Но рекламите, предназначени единствено за останалите да живеят на Земята направо го плашеха. Те му внушаваха, отново и отново, че той, особеният, е нежелан за всички. Непотребен. Че не може да емигрира, дори ако поиска. „Тогава защо да ги слушам? — питаше се гневно той. — Да вървят по дяволите с тяхната колонизация. Дано някой ден и там — в колониите — да започне война. В края на краищата, теоретически, това е възможно. И тогава всички ще свършат като нас на Земята. И всички емигранти ще се превърнат в особени. Стига — рече си Джон, — време е да тръгвам на работа.“ Той посегна към дръжката на вратата, зад която тънеше в мрак просторният коридор и изведнъж отскочи назад ужасен от безмълвния вакуум, който се спускаше над останалата част от сградата. Тя дебнеше там навън, онази безшумна сила, която преди малко се бе опитала да проникне в неговия апартамент.

„Божичко!“ — възкликна той и затвори вратата. Не, още не се чувстваше напълно готов да се изкачи по кънтящото стълбище на покрива. Пустият покрив, без никакви животни. И само ехото от неговите стъпки. „Време е да се хвана за дръжките“ — помисли си той и пресече дневната към черната емпатична кутия.