Филип Дик: Мечтаят ли роботите за електроовце?

Това беше главният стимул на емиграцията — слугата-андроид в ролята на морков, а радиацията — на стържен. Световната организация бе направила всичко за да улесни емиграцията, а да останеш бе не само трудно, но понякога невъзможно. Да се забавиш с решението, би могло да означава някой ден да те обявят за биологически неприемлив, за заплаха за чистотата на човешката раса. А веднъж поставят ли ти етикета „особен“, дори ако приемеш доброволната стерилизация, това щеше да означава, че вече си извън историята. Че си извън човечеството. И въпреки това, имаше и такива, които отказваха да емигрират. Това се струваше необяснимо и нелогично дори на хората, които се занимаваха с този проблем. Може би за тях Земята, колкото и променена да бе, си оставаше единственото близко място. Или пък се надяваха, че някой ден ужасното радиоактивно покривало над главите им ще се разсее. Във всеки случай тези, които оставаха не бяха малко, повечето от тях се струпваха в градските райони, където можеха да усещат физическото присъствие на другия и да намират в това поддръжка. Това, в общи линии бяха относително нормалните индивиди. Но освен тях, в пустеещите предградия се събираха да живеят и доста странни типове.

Един от тях беше Джон Изидор, който тъкмо се бръснеше в банята, под звуците на гърмящия в дневната телевизор.

Беше се заселил по тези места още в първите дни след войната. В онези мрачни времена никой не беше на себе си. Хората се пръснаха по света, прокудени от родните места и отсядаха където им падне. Радиоактивните валежи бяха доста неравномерни, в някои щати въобще не се срещаха, другаде ги имаше в изобилие. И бежанците следваха движението на радиоактивния прах. В началото, полуостровът на юг от Сан Франциско беше почти свободен от радиация и много хора бързаха да се заселят тук. После, когато започна да се сипе смъртоносният прах едни измряха, а други побягнаха отново. Джон Изидор остана.

Гласът по телевизора не млъкваше:

— …напомня за безгрижните дни в южните щати преди Гражданската война! Личен слуга, или неуморим помощник във вашата работа, изработеният по поръчка хуманоиден робот — с отчитане на ВАШИТЕ ЛИЧНИ ПРЕДПОЧИТАНИЯ, ЗА ВАС И САМО ЗА ВАС — ви се предоставя безплатно веднага след пристигането ви. Той ще бъде оборудван по последна дума на техниката така, както пожелаете преди отпътуването си от Земята. Ваш верен и безотказен спътник по време на най-великото, най-смелото, най-дръзкото начинание, предприемано в цялата история на човечеството… — и така нататък.

„Дали не закъснявам за работа?“ — зачуди се Изидор, докато се бръснеше. Нямаше собствен часовник, разчиташе за времето предимно на сводките по телевизията, но днес изглежда програмата беше посветена на междупланетните новини. Преди малко бяха обявили, че днес е петата (или шеста?) годишнина от основаването на Нова Америка, най-голямата американска колония на Марс. Отдавна повреденият телевизор ловеше само този канал, който бе национализиран по време на войната и продължаваше да е във владение на правителството във Вашингтон, което от своя страна, като поддръжник на Програмата за колонизиране на космоса не пропускаше случай да я пропагандира.

— А сега да чуем изявлението на мисис Маги Клугман, — съобщи говорителят на Джон Изидор, който се интересуваше единствено от времето, — която наскоро емигрира на Марс. Интервюто е заснето в Нови Ню Йорк. Мисис Клугман, бихте ли сравнили живота ви на заразената Земя с новите перспективи, които се разкриха през вас, когато пристигнахте тук?

Настъпи пауза, след това се чу сух, уморен глас на жена на средна възраст.

— Бих казала, че първото, което направи впечатление на мен и моето семейство е достойнството.

— Достойнството ли, мисис Клугман? — запита говорителят.

— Да — отвърна кратко жената. — А сега, за Нови Ню Йорк. Трудно е да се опише. За мен е толкова странно да разполагам със слуга в тези нелеки времена… изведнъж почувствах увереност.

— Мисис Клугман, кажете, когато живеехте на Земята, не се ли бояхте, че някой ден могат да ви обявят за, хм, „особена“?

— О, да, с мъжа ми бяхме изплашени до смърт, че такова нещо може да ни сполети. Разбира се, сега, когато емигрирахме, подобна опасност веч не съществува.

„За мен също, — помисли си с горчивина Изидор, — при това без да емигрирам.“

Вече близо година откак го бяха обявили за „особен“ и не само що се отнася до дегенериралите гени, които носеше в себе си. По-страшното бе, че не успя да се справи с теста за минимални умствени способности, а на такива като него тук им казваха малоумник, или „пилешка глава“.