Филип Дик: Мечтаят ли роботите за електроовце?

Той закрачи към колата, а зад гърба му Барбър промърмори объркано:

— Хм, на никого няма да кажа.

Рик спря и понечи да благодари. Но изведнъж го завладя същото отчаяние, за което бе говорила преди малко Айран и той отвърна:

— Не зная, може би това няма никакво значение.

— Но ако разберат, ще започнат да ви гледат презрително. Не всички, но някои със сигурност. Нали знаете какво е сега отношението към онези, които не отглеждат животни. Счита се за неморално и не-емпатично. Това, което искам да кажа е, че макар официално подобно нещо да не се смята за престъпление, както беше веднага след войната, но неприязънта към такива хора се е съхранила.

— Божичко! — възкликна Рик и махна с ръка. — Аз искам да имам собствено животно. Непрестанно се опитвам да си купя. Но с моята заплата, с доходите на един градски служител…

„Ако само най-сетне ми потръгне — помисли си той. — Както стана преди две години, когато за един месец успях да премахна четири андроида… И ако знаех тогава, че Гручо ще умре… но това беше преди тетануса. Преди да се наниже на тънката като игла смъртоносна тел.“

— Бихте могли да си купите котка — предложи Барбър. — Котките са доста евтини, погледнете в каталога на Сидни.

— Не искам домашен питомец — отвърна тихо Рик. — Искам нещо като онова, което притежавах в началото — крава, вол, овца. Или кон — какъвто имате вие.

„С наградата за отстраняване на пет андита ще мога да си го позволя — помисли си той. — По хиляда долара на парче върху заплатата. А след това все ще намеря някъде онова, което търся. Нищо, че в каталога на Сидни тези животни са отбелязани с курсив. Пет хиляди долара. Само че, — рече си Рик, — преди това петте андроида трябва да успеят да се промъкнат на Земята от някоя от колониалните планети. Нищо не мога да направя за това. Не мога да ги накарам да се появят тук, а дори и да дойдат, не бива да забравям, че има и други наемни ловци, в останалите полицейски управления. С други думи, трябва първо андитата да решат да се настанят именно в Северна Калифорния, а главният наемен ловец на района — Дейв Холдън или да е умрял, или да бъде пенсиониран.“

— Купете си щурец — остроумно го посъветва Барбър, — или мишка. Хей, за двадесет и пет долара можете да си купите едра охранена мишка.

— Вашият кон, — рече Рик, — може да умре също така неочаквано като Гручо. Представете си, че се прибирате довечера от работа и го заварвате проснат по гръб с изпружени нагоре крака — като умряло насекомо. Като щурец. — Той закрачи бавно като ровеше за ключа от колата.

— Простете ако ви обидих — в гласа на Барбър се долови нервност.

Рик Декард мълчаливо отключи вратата на своя хелимобил. Нямаше какво повече да каже на своя съсед, мислите му вече бягаха напред, към предстоящата работа.

В една необитаема стая на огромна, пуста, полуразрушена сграда ревеше с пълна мощ самотен телевизор.

Тези руини, които сега не принадлежаха никому, преди Последната Световна Война бяха един добре поддържан и процъфтяващ многоетажен дом. Тук бяха покрайнините на Сан Франциско, до града се стигаше бързо с монорелсовия експрес. В онези времена целият полуостров кипеше от живот като дърво, по което са накацали птички, но сега една част от грижливите обитатели бяха измрели, а останалите — емигрирали на колониалните планети. Първото в значително по-голяма степен — защото войната се оказа скъпо струваща, независимо от смелите предсказания на Пентагона и неговият самодоволен научен васал — корпорацията Ранд, която, между другото, се разполагаше недалеч от това място. Но подобно на обитателите на сградата, корпорацията също се бе преместила другаде. Никой не тъгуваше по нея.

Вече никой не помнеше защо бе започнала войната и кой бе победил, ако въобще имаше победител. Радиоактивният прах, който в края на краищата бе заразил цялата планета, сякаш се бе появил от нищото и нито един от тогавашните врагове не бе възнамерявал да го използва. Първите му жертви, колкото и странно да бе това, бяха совите. В началото всичко това изглеждаше почти забавно — по улиците и дворовете се въргаляха тези пухкави, дебели, бели птици. Обикновено напускаха гнездата си едва след падането на здрача и затова рядко попадаха пред очите на хората. През средните векове по време на чумните епидемии по същия начин измирали плъховете. Но тази чума се беше спуснала отгоре.

Съдбата на совите беше последвана и от други птици, но дотогава загадката вече беше решена. Колонизационната програма, която преди войната се намираше едва в зародиш сега, когато слънцето веч не сияеше над Земята, бе разгърната с пълна сила. В тази връзка бе модифицирано и подготвено за работа на планети с враждебна за човека среда едно от оръжията на войната — Синтетичният борец за свобода. Това беше хуманоиден робот, или иначе казано органичен андроид, върху когото се възлагаха големи надежди в осъществяването на колонизационната програма. Според закона на ООН, всеки емигрант имаше право да притежава един андроид от различните разновидности, по свой избор. В началото на деветдесетте години тези разновидности бяха станали толкова многобройни, че надминаваха всякакви човешки представи, подобно на разнообразието от автомобили в Америка през шейсетте години.