С напредването на деня времето ставаше необичайно топло за късния сезон. Небето беше светлосиньо, ясно, само с няколко малки бели облачета, носещи се по него. Единият от тях бе придобил удължената форма на змия с наклонена глава и навирена опашка. Понеже видът му беше доста необичаен, Ричард си спомни, че и по-рано същия ден — или може би вчера? — бе забелязал този облак. Трябваше да запомни и да каже това на Зед следващия път, когато го види. Зед можеше да гадае по облаците и ако Ричард забравеше да му разкаже какво е видял, щеше да му се наложи да изтърпи едночасова лекция за значимостта на облаците. Вероятно Зед наблюдаваше облака в същия този момент и си мислеше дали Ричард го е забелязал.
Пътеката ги изведе към южната страна на неголямата Отвесна планина, където пресичаше една съвсем отвесна скала, дала името на планината. Минавайки през средата й, пътеката предлагаше панорамен изглед към южните части на Старата гора, а вляво от двамата, сред мъгла и облаци, почти скрити зад скалната стена, оставаха високите, назъбени върхове на границата. Ричард видя почернели, умиращи дървета, контрастиращи със зеления килим наоколо. По-нагоре, в по-близките до границата райони, мъртвите дървета ставаха повече. Растението, каза си той.
Двамата напредваха бързо по пътеката през скалата. Вървяха през абсолютно открита местност, без никакъв шанс да се скрият, всеки би могъл да ги забележи от пръв поглед. На другия край на скалата обаче пътеката се спускаше надолу към Еленовата гора и влизаше в града. Дори мъжете да бяха разбрали грешката си и да ги бяха последвали, Ричард и жената имаха сигурна преднина.
Към края на скалата пътеката разшири коварната си теснина до пространство, достатъчно да побере двама души, вървящи редом. Поглеждайки през рамо към заоблените камъни, останали на неколкостотин фута под тях, Ричард прокара за успокоение дясната си ръка по скалата. Обърна се и огледа пътя зад себе си. Пак никой.
Докато той се обръщаше, жената се вцепени на мястото си, а полите на роклята й се завъртяха около краката й.
Отпред на пътеката, там, където само преди миг нямаше никой, стояха двама от мъжете. Обикновено Ричард беше по-едър от останалите мъже. Тези тук бяха доста по-високи от него. Тъмнозелените им пелерини с качулки засенчваха лицата им, но не можеха да скрият мускулестите им тела. Ричард мислеше трескаво как са успели да се озоват пред тях.
Той и жената се завъртяха, готови да побягнат. Горе от скалата паднаха две въжета. По тях се спуснаха другите двама мъже и като се приземиха тежко на краката си, пресякоха всяка възможност за отстъпление. На ръст бяха като другите двама. В катарамите и ремъците под пелерините им беше подреден цял арсенал оръжия, проблясващи на слънцето.
Ричард се обърна към първите двама. Те спокойно свалиха качулките си. Имаха гъсти руси коси и дебели вратове. Лицата им бяха строги, внушителни.
— Ти можеш да си вървиш, момче. Имаме работа с момичето.
Гласът на мъжа беше дълбок, почти приятелски. Въпреки това заплахата режеше като бръснач. Докато говореше, той свали кожените си ръкавици и ги затъкна в колана си, без да си направи труда дори да погледне към Ричард. Очевидно не виждаше в него препятствие. Ако се съди по това, че останалите трима чакаха мълчаливо, докато той говореше, явно беше водачът им.
Никога преди Ричард не беше изпадал в подобна ситуация. Никога не си позволяваше да изгуби присъствие на духа и ведрото му настроение обикновено превръщаше намръщените погледи в усмивки. Ако не ставаше с приказка, беше достатъчно бърз и силен, за да предотврати неприятностите, преди някой да пострада, а наложеше ли се — просто си тръгваше. Знаеше, че на тези мъже не им е до приказки, а и очевидно не се бояха от него. Щеше му се да може да си тръгне.
Потърси зелените й очи и видя в тях изражението на горда жена, молеща горещо за помощ.
Приближи се към нея и каза с тих, но твърд глас:
— Няма да те изоставя.
На лицето й се изписа облекчение.
Леко допря ръката си до неговата и кимна едва забележимо.
— Стой между тях, не им позволявай да ме нападнат едновременно — прошепна. — И внимавай да не се докоснеш до мен, когато ме атакуват.
Ръката й стисна неговата, очите й се взираха в очите му в очакване на потвърждението, че е разбрал инструкциите й. Той кимна.
— Нека добрите духове ни помагат — каза тя. Отпусна ръце покрай тялото си и се обърна към двамата мъже зад тях, лицето й беше напълно спокойно, безизразно.
Читать дальше