Тери Гудкайнд - Първото правило на магьосника

Погледна надолу към ухапаното на ръката си. Беше зачервено и пулсираше болезнено. Спомни си нещото в небето. Върна се на походката на жената — вървеше така, като че преследва цел, а не като дете, което си играе. Беше жена, не дете. След това си припомни и как се вцепени, когато видя онези зад нея. Четирима мъже, предпазливо преследващи една жена: поредното странно нещо за тази сутрин. Поредното зло. Не, поклати глава той, не беше игра. Можеше да вярва на очите си. Не беше игра. Те я дебнеха.

Ричард се понадигна. Целият се обливаше в гореща пот. С наклонено напред тяло и ръце, опрени на коленете, си пое дълбоко въздух, преди да се изправи напълно.

Очите му се спряха върху младата жена, излизаща от завоя пред него. За миг дъхът му спря. Кафявата й коса, гъста, богата и дълга, допълваше очертанията на тялото й. Беше висока почти колкото него и горе-долу на същата възраст. Рокля като нейната не беше виждал никога през живота си: матовобяла, с четвъртито деколте, прекъсвана единствено от вързаната на кръста жълто-кафява кожена кесия. Беше ушита от фина и гладка, почти лъскава материя и нямаше никакви дантели и набори, каквито Ричард бе свикнал да вижда по роклите на другите жени, никакви апликации или цветове, променящи начина, по който роклята обгръща тялото. Изглеждаше елегантна в простотата си. Жената спря и дългите, изящни дипли на роклята, които величествено я следваха, се събраха около краката й.

Ричард тръгна към нея, но се спря на около три крачки разстояние, за да не я уплаши. Стоеше изправена и безмълвна, с прибрани до тялото ръце. Веждите й имаха изящната извивка на граблива птица в полет. Зелените й очи без страх се спряха на неговите. Връзката между двамата беше толкова силна, че заплашваше да го лиши от идеята за собствено аз. Изпита чувството, че винаги я е познавал, че винаги е била част от него, че нейните нужди са и негови. Жената го държеше в погледа си като в желязна хватка, през очите като че надничаше в душата му, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос. Тук съм, за да ти помогна, каза си той наум. И в тези думи се криеше повече смисъл, отколкото във всичко друго, което бе изричал през живота си.

Напрежението в погледа й изчезна, с което и хватката около него се отпусна. В очите й видя нещо, което го впечатли повече от всичко останало в нея. Разум. Видя го да пламти там, запалвайки я цяла, и това го накара да повярва безрезервно на почтеността й. Почувства се в безопасност.

В главата му прозвуча предупредителен сигнал, напомнящ му защо е тук и колко скъпо е времето им.

— Бях там горе — посочи той хълма, откъдето идваше — и те видях.

Тя проследи с поглед ръката му. Той също се обърна и видя, че сочи непроходимия горски гъсталак. Дърветата пречеха да се види хълмът. Мълчаливо отпусна ръка, опитвайки се да прикрие объркването си. Очите й отново се спряха на неговите в очакване.

Ричард започна отначало, стараейки се да не повишава глас:

— Бях на хълма над езерото. Видях те да вървиш по пътеката край брега. Преследват те няколко души.

Тя не издаде чувствата си, но продължи да го гледа:

— Колко?

Въпросът й му се стори странен, но й отговори:

— Четирима.

Лицето й пребледня.

Извърна глава и огледа гората зад тях, като бързо плъзна поглед по сенките, след това отново се обърна към него, зелените й очи потърсиха неговите.

— Да не си решил да ми помогнеш?

Освен чрез пребледнялото лице изисканите й черти по никакъв друг начин не издаваха чувствата й.

Преди в главата му да успее да се оформи мисъл, се чу да казва „да“.

Изражението на лицето й омекна.

— Какво предлагаш?

— Има една малка пътечка, която тръгва оттук. Ако вървим по нея, а те продължат по главната, можем да им избягаме.

— А ако не продължат? Ако тръгнат след нас?

— Ще прикрия следите ни — той поклати глава, опитвайки се да я успокои. — Няма да тръгнат след нас. Виж, няма време…

— Ако тръгнат — прекъсна го жената, — тогава какво ще правим?

За миг той се вгледа внимателно в лицето й.

— Много ли са опасни?

Тя настръхна.

— Много.

От начина, по който жената изговори думата, дъхът му спря. За миг забеляза как през погледа й преминава сянка на див ужас.

Прокара пръсти през косата си.

— Ами, тази пътечка е тясна и стръмна. Няма как да ни обградят.

— Имаш ли оръжие?

Той поклати глава вместо „не“, твърде ядосан на себе си за забравения нож, за да може да отговори гласно.

Тя кимна.

— Тогава да побързаме.