Тери Гудкайнд - Първото правило на магьосника

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Тя го погледна учудено. Ричард остана така — с протегната към нея ръка. Калан го погледна в очите и пое ръката му в своята.

Ричард се усмихна.

— Никога ли приятел не ти е подавал ръка, за да ти помогне да се изправиш?

Калан отвърна очи.

— Не.

Ричард видя, че тя се почувства неловко и промени темата.

— Кога за последен път си слагала нещо в устата си?

— Преди два дни — каза тя безчувствено.

Веждите му се повдигнаха.

— Тогава трябва да си по-гладна и от мен. Ще те заведа при брат ми.

Той хвърли поглед от ръба на скалата.

— Ще трябва да му кажем за телата. Той знае какво да прави.

Отново се обърна към нея:

— Калан, знаеш ли кои бяха тези мъже?

Погледът в зелените й очи стана суров.

— Наричат ги четворка. Те са, ами, те са нещо като убийци. Пращат ги да убиват…

Тя отново се сепна.

— Убиват хора.

Лицето й възвърна спокойното си изражение.

— Мисля, че колкото по-малко хора знаят за мен, толкова повече ще съм в безопасност.

Ричард беше объркан. Никога преди не бе чувал нещо подобно. Прокара пръсти през косата си, опитвайки се да осмисли чутото. Мрачни, потискащи мисли отново се заблъскаха в главата му. По някаква причина изпита ужас от евентуалния й отговор, но се почувства длъжен да я попита.

Погледна я изпитателно, като този път очакваше да чуе истината.

— Калан, откъде се появи тази четворка?

За миг тя се втренчи в него.

— Вероятно са ме проследили на излизане от Средната земя и през границата.

Кръвта на Ричард замръзна в жилите, по ръцете му преминаха на тласъци иглички, които се насочиха назад към тила му, карайки малките косъмчета там да настръхнат. Дълбоко в него се надигна гневна вълна, тайните му се разбушуваха.

Тя сигурно лъжеше. Никой не може да премине през границата.

Никой.

Никой не можеше да влиза или излиза от Средната земя. Границата я беше погълнала още преди Ричард да се роди.

Средната земя беше земя на магията.

Къщата на Майкъл представляваше масивна постройка от бял камък, разположена доста встрани от пътя. Под различен ъгъл и наклон се свързваха в сложни форми покриви, покрити с плочи, над които се извисяваше остър пилон от оловно стъкло, който отразяваше светлината към централната зала. Върху алеята, която водеше към къщата, хвърляха сянка под лъчите на следобедното слънце достолепни бели дъбове, следващи извивките й между просторни зелени ливади и отвеждащи към изрядно подредените градини, разположени от двете й страни в симетрични форми. Градините бяха потънали в цвят. Имайки предвид късния сезон, Ричард предположи, че цветята сигурно са отглеждани в парници специално за случая.

Той видя хора в изискани дрехи да се разхождат по поляните и из градините и изведнъж се почувства не на място. Предполагаше, че изглежда ужасно в своите мръсни, потни горски одежди, но не му се щеше да губи време да си ходи до в къщи, за да се приведе в ред. Освен това беше в мрачно настроение и външният му вид не го занимаваше особено. Имаше си много по-сериозни проблеми.

От своя страна Калан не изглеждаше чак толкова не на място. Нейната необичайна, но впечатляваща рокля противоречеше на факта, че тя също току-що е излязла от гората. Като се има предвид колко много кръв остана върху Отвесната скала, той се изненада, че по дрехите й нямаше и следа. Някак си беше успяла да се запази чиста, докато мъжете се избиваха един друг.

Когато забеляза огромното притеснение на Ричард, след като му каза, че е преминала през границата и идва от Средната земя, тя не отвори повече дума за това. Ричард имаше нужда от време, за да го осмисли, и не трябваше да се бърза. Вместо това започна да го разпитва за Западната земя, какви са хората там, къде живее той. Ричард й разказа за къщата си в гората, за това, че му харесва да живее извън града, че е горски водач и работата му е да прекарва през Еленовата гора пътници, тръгнали за или от града.

— Къщата ти има ли камина? — беше попитала тя.

— Има.

— Използваш ли я?

— Да, готвя там непрекъснато — беше отговорът му. — Защо?

Тя само повдигна рамене, оглеждайки околността.

— Просто ми липсва усещането да седя пред огън, това е всичко.

При ден, пълен с толкова объркани събития, прибавени към цялата му мъка, Ричард се почувства по-добре, разговаряйки с нея, макар тя непрекъснато да лавираше между тайните си.

— Имате ли покана, господине? — обади се нечий плътен глас, идващ откъм сумрака около входа.