Стивън Кинг: Мизъри

Сетне, лека-полека, лицето й се проясни, сякаш мислите й нахлуха обратно. Само че думата „нахлуха“ бе неточна. Ани се загряваше като скара за филийки или електрическа възглавничка.

— Казах на Тони, че бурята отминава на юг — отначало Ани говореше бавно, сякаш беше изтощена, но после гласът й стана нормален и отново прозвуча бодро. Само че Пол вече беше нащрек: всичко, което казваше, бе странно, някак си неестествено, сякаш слушаше фалшиво изпълнение на добре позната песен.

— … но той отвърна, че май не е така. Казах си: „Я по-добре да се метна на камионетката и да потеглям.“

— На ваше място бих останал в града, мис Уилкс — посъветва ме Тони. — Ей сега съобщиха по радиото, че се очаква страхотен ураган и никой не е подготвен.

— Но аз, естествено, трябваше да се прибера, за щото няма кой да нахрани животните. Най-близките ми съседи са семейство Родимън, пък и те са на доста мили оттук. При това не ме обичат.

Докато изричаше последните думи, тя отново го изгледа под око, но Пол не отговори и Ани повелително почука с лъжицата по ръба на купичката.

— Нахрани ли се?

— Да, благодаря, беше много вкусно. Имаш ли много домашни животни?

„Защото — помисли си той — това би означавало, че се нуждае от помощник, или поне от приходящ наемен работник.“ „Помощ“ беше ключовата дума. Бе забелязал, че Ани не носи венчална халка.

— Не са много. Шест кокошки и две крави. Плюс Мизъри.

Пол примигна, а Ани се засмя:

— Вероятно ще ме намразиш, защото съм нарекла свинята си на името на смелата и красива героиня от романите ти. Но не съм искала да те обидя — за миг тя спря и размисли, сетне добави: — Много е дружелюбна.

Ани набръчка нос и внезапно заприлича на свиня, приликата се подсилваше от щръкналите дебели косми върху брадичката й. Започна да грухти, а писателят я изгледа смаяно.

Тя не му обърна внимание, отново бе откачила, погледът й бе замъглен. Очите й бяха помътнели и отразяваха блещукането на нощната лампа.

След малко се сепна и продължи:

— Успях да измина около пет мили, после заваля сняг — бурята винаги връхлита неочаквано в нашия край. Продължих да пълзя по шосето със запалени светлини и внезапно забелязах встрани от пътя преобърнатата ти кола. Фаровете не бяха запалени — укоризнено отбеляза тя.

— Бурята ме изненада — отвърна Пол. По-късно щеше да си спомни, че отгоре на всичко бе мъртво пиян.

— Спрях, защото се намирах на върха на хълма и пътят беше равен. Ако се движех по нанагорнище, сигурно нямаше да го направя. Сигурно ще ти се сторя коравосърдечна, но снегът вече бе затрупал пътя и не бях сигурна, че ще мога да потегля отново. Много по-лесно бе да си кажа: „О, навярно пътниците са се измъкнали и са заминали на автостоп“ и т.н. и т.н., но бях на върха на хълма, точно след къщата на Родимънови, а там шосето е равно. Затова спрях и щом излязох, дочух стенания. Това бе ти, Пол.

Втренчи се в него със странна майчинска усмивка.

За пръв път в ума на Пол Шелдън ясно се оформи мисълта, че здравата го е загазил. На тази жена й хлопаше дъската.

Тя остана още двайсетина минути до леглото му и продължи да разказва. След поглъщането на супата болката в краката му се пробуди. С усилие на волята се вслушваше в думите й, но част от съдържанието им му се изплъзваше. Умът му бе раздвоен. Слушаше как Ани го измъкнала от останките на колата му — тази част от ума му бе завладяна от пулсиращата болка — приличаше му на старите счупени подпори, които се появяваха сред вълните на оттеглящия се прилив. В друга, отделна част на съзнанието си виждаше как седи в хотел „Булдерадо“ и завършва новия си роман, който — слава Богу — този път не бе посветен на Мизъри Частийн. Най-сетне беше мъртва, беше се споминала пет страници преди края на романа „Рожбата на Мизъри“. Смъртта й бе потопила в скръб целия й дом. Пол също се бе разплакал, но сълзите му бяха предизвикани от истеричен смях.

Докато довършваше новата си книга съвременен роман за някакъв крадец на леки коли, си припомни момента, в който бе напечатал последното изречение от „Рожбата на Мизъри“: „ И тъй, Ян и Джофри напуснаха заедно двора на църквата в Литъл Дънторп, като търсеха взаимна подкрепа в скръбта си, твърдо решени да се върнат към живота. “ Докато печаташе изречението, Пол се кикотеше така лудешки, че напечата няколко погрешни букви и няколко пъти му се наложи да преписва. Слава Богу, че разполагаше с коригираща лента. Сетне написа отдолу „КРАЙ“ и заподскача из стаята — същата тази стая в хотел „Булдерадо“ — като крещеше: