Стивън Кинг: Мизъри

Дочу глас, който изкрещя:

— Дишай, по дяволите! Дишай, Пол!

Устните й отново се прилепиха към неговите. Дъхът й отново нахлу в гърлото му; напомни му силния повей на вятъра, последвал преминаването на вагоните на метрото, който разпилява по перона разкъсани вестници и захвърлени опаковки от шоколад. Сетне устните й се отдръпнаха и той си помисли: „За Бога, опитай се да не дишаш през носа!“, но не успя да се подчини на вътрешния глас и си помисли, че повече не може да издържа отвратителната воня.

— Дишай, по дяволите! — изкрещя невидимият глас и Пол си каза: „Ще дишам, ще направя всичко, което пожелаеш, само не ме заразявай повече.“ И наистина се опита, но преди да успее да си поеме дъх, устните й (сухи и безжизнени като ивици осолена кожа) отново се долепиха до неговите и насила вкараха въздух в дробовете му.

Този път той успя да го задържи, сетне го изтласка и успя сам да си поеме дъх, за да изтика ужасната смрад. Изчака гърдите му да започнат да се повдигат, както бяха правили без чужда помощ през целия му живот, но те останаха неподвижни. Отново направи огромно усилие да си поеме дъх и този път опитът му се оказа успешен: задиша усилено, за да изтласка от себе си миризмата й. Никога преди обикновеният въздух не му се бе струвал толкова благоуханен.

Мъглявината отново го обгърна, но преди да потъне в забрава, дочу мърморене на женски глас:

— Пфу! За малко да го изпусна!

„Съвсем за малко“ — помисли си той и заспа. Отново му се присъни подпората — изглеждаше толкова истинска, че му се прииска да протегне ръка и да докосне набраздените колове.

Когато се върна в предишното си унесено състояние, внезапно му хрумна връзката между подпората със сегашното му положение. Болката не идваше на приливи и отливи. Това бе последица от съня, който всъщност бе спомен. Само му се струваше , че от време на време болката го напуска. Тя приличаше на подпората — понякога скрита, друг път — видима, но винаги осезаема. Пол изпитваше смирена благодарност, когато болката спираше да го пришпорва сред тъмния облак, обгърнал съзнанието му, но ни най-малко не се заблуждаваше, че е изчезнала завинаги. Освен това подпорите бяха две и явно символизираха болката, но дълго преди да го осъзнае, нещо му нашепваше, че изгнилите подпори бяха собствените му счупени крака.

Измина дълго време, докато успя да отвори прилепналите си от миризливата й слюнка устни и да изграчи:

— Къде съм?

Жената седеше до леглото му с книга в ръка. Авторът на книгата се наричаше Пол Шелдън. Без капчица изненада той разпозна собственото си име.

— Сайдуиндър, Колорадо — отвърна тя, след като Пол най-сетне успя да произнесе фразата. — Казвам се Ани Уилкс и съм…

— Зная — прекъсна я той. — Ти си най-голямата ми почитателка.

— Точно така — усмихната отвърна Ани.

Мрак. Сетне болката и мъглявината. После — усещането, че болката е постоянна, само понякога е потисната от нелек компромис, който той определяше като облекчение. Припомни си първото си усещане: беше умрял и съживен насила от вонящия дъх на жената.

И още нещо, което съзнаваше ясно: на определени интервали пръстите й пъхаха в устата му някакви капсули. Не му даваше вода и когато се стопяха, капсулите горчаха ужасно, напомняха му вкуса на аспирин. Съблазняваше се да ги изплюе, но знаеше, че не бива. Защото горчивината им караше прилива да залее подпорите…

(подпори, наистина са подпори, подпорите са две, хайде, тихо сега, тихо, шштт)

… и те изчезваха за известно време.

Усети, че от време на време идва в съзнание. Когато болката намаляваше, или по-точно се разпадаше (както навярно са се разпаднали подпорите на кея, защото нищо не е вечно, въпреки че малчуганът от онези далечни дни навярно би се присмял на подобна сентенция), той започваше по-бързо да възприема външните предмети. Така успя да се върне към реалния свят, към който принадлежеше. Спомни си, че се казва Пол Шелдън и пише два вида романи — интересни и бестселъри. Беше успял да се ожени и да се разведе два пъти. Пушеше прекалено много (или поточно беше пушил преди „всичко това“, независимо от значението, което влагаше в този израз). Беше преживял нещо ужасно, но все още беше жив. Тъмният облак бързо се разсейваше. Дълго преди най-голямата му почитателка да му донесе старата пишеща машина с усмихната беззъба уста и прегракнал глас, Пол бе осъзнал, че здравата го е загазил.

Някаква пророческа частица от съзнанието му я бе забелязала, преди сам той да разбере, че я вижда. Същата тази частица прозря в душата й преди самия него. Единствено така Пол си обясняваше факта, че присъствието на Ани му вдъхваше най-зловещи представи. Когато тя влезеше в стаята му, писателят веднага се сещаше за обожаваните от африканските племена идоли от романите на Радър Хагард, за каменни истукани и за зловеща съдба.