Стивън Кинг - Мизъри

— Благодаря ти, Ани — смирено произнесе писателят и си помисли: „Ще те сграбча за гърлото. Само да ми паднеш, ще ти дам възможност да навлажниш с език устните си и да извикаш: «Боже мой». Но само веднъж, Ани. Само веднъж.“

След четири часа отново лежеше в леглото и би изгорил всичките си книги, за да получи само едно хапче „Новрил“. Докато седеше в инвалидния стол, не усещаше особена болка — беше се натъпкал с такова количество наркотик, което можеше да приспи половината Пруска армия — но сега имаше чувството, че рояк пчели жилят долната част на тялото му.

Изкрещя много високо — навярно храната го бе подсилила. За пръв път след излизането му от черния облак гласът му се оказа почти нормален.

Много преди Ани да влезе в спалнята, Пол усети, че тя дълго стоя неподвижно пред вратата. Навярно бе откачила и се взираше с празен поглед в дръжката или в ръцете си.

— Ето — този път му даде само две таблетки.

Пол ги погълна, като държеше китката й, за да не разлее водата.

— Купих ти два подаръка от града — съобщи тя, докато ставаше.

— Така ли? — прегракнало запита Пол.

Ани посочи инвалидния стол с метални ръкохватки, който замислено дремеше в ъгъла.

— Утре ще ти покажа другия. А сега е време за сън, Пол.

Но дълго време Пол не можа да заспи. Въпреки че бе замаян от наркотика, той обмисляше сегашното си положение. Сега му бе по-лесно, по-лесно, отколкото да си припомни за книгата, която беше създал й унищожил.

Факти, отделни факти, подобни на парчета плат, от съединяването на които може да се получи кувертюра.

Най-близките съседи живееха на километри разстояние и Ани бе споменала, че не я обичат. Как се казваха? Бойнтън. Не, Родимън. Точно така, Родимън. А къде се намираше градът? Положително не бе далеч. Пол се намираше в окръжност с диаметър между двайсет и четири и седемдесет и два километра. Домът на Ани, на съседите Родимън и градчето Сайдуиндър също бяха в тази окръжност.

„Ами колата ми? Трябва да е наблизо. Може би полицаите са я намерили?“

Едва ли. Пол беше известна личност; ако бяха открили колата с неговия номер, най-елементарното разследване щеше да докаже, че за последен път са го видели в Боулдър, след което изчезнал. Намирането на катастрофиралата кола, но не и на тялото му, би накарало полицията да предприеме издирване, би предизвикало сензация в пресата.

Но Ани никога не гледа новините по телевизията, нито слуша радио, освен ако разполага с апарат със слушалки.

Цялата история му напомняше разказа за Шерлок Холмс, където кучето не лаеше. Колата му не беше намерена, защото ченгетата не бяха дошли. В противен случай щяха да посетят всеки дом в хипотетичната окръжност. Колко ли хора живееха в този периметър близо до върха на Западния склон? Най-близките съседи — семейство Родимън, Ани Уилкс и може би още десет-дванайсет души.

Колата му все още не беше намерена, но това съвсем не означаваше, че няма да бъде открита.

Богатото му въображение (което не бе наследил от майка си) му помогна да си представи полицая, който ще ги посети: висок, хубав, въпреки че от него лъха студенина, с малко по-дълги от разрешените от правилника бакембарди. Носи тъмни очила, които отразяват образа на човека, подложен на разпит, говори носово, като човек от Запада.

„Открихме встрани от планинското шосе преобърната кола, собственост на известен писател на име Пол Шелдън. Върху седалките и върху таблото има кръв, но той е изчезнал безследно. Навярно е изпълзял навън, може би е загубил паметта си и се е залутал из околността…“

Последното предположение беше смешно, като се има предвид състоянието на краката му, но естествено полицаите не можеха да знаят какви наранявания е получил. Догадките им едва ли щяха да ги доведат до невероятната идея, че е бил отвлечен — поне отначало. А най-вероятно е подобна мисъл изобщо да не им хрумне.

„Спомняте ли си да сте видели някакъв непознат на пътя по време на голямата буря? Висок, четирийсет и двегодишен, русоляв? Може би е изглеждал зашеметен? По дяволите, може би дори не е знаел кой е?“

Ани ще покани полицая на кафе в кухнята и ще се погрижи всички врати да бъдат плътно затворени, за да не се чуят стенанията на пленника.

— О, не, господин полицай, не срещнах жива душа. Всъщност много бързах да се прибера, защото Тони Робъртс ми съобщи, че противно на очаквания та, бурята не се отклонява на юг.

Ченгето оставя чашата на масата, става и казва: