Стивън Кинг - Мизъри

Лицето на спящия стана мъртвешки бледо, когато пясъкът го обсипа, страхът му го изтръгна от съня и го пренесе в спалнята. Ани Уилкс бе наведена над него. В ръката си държеше дебелото евтино издание на „Рожбата на Мизъри“. По листчето, с което си отбелязваше, личеше, че е прочела почти две трети.

— Стенеше — каза Ани.

— Сънувах кошмарен сън.

— Какво сънува?

Той издърдори първата лъжа, която му дойде наум:

— Африка.

На другата сутрин Ани влезе в стаята му по-късно от обикновено, лицето й беше пепеляво. Писателят дремеше, но веднага се събуди и рязко се подпря на лакти.

— Мис Уилкс? Ани? Доб…

— Не!

„Божичко, получила е сърдечна криза!“ За миг изпита страх, който моментално се замени от радост. Дано да получи инфаркт! Смъртоносен!

Въпреки огромната болка Пол се надяваше да успее да пропълзи до телефона. Ако се наложи, би изпълзял до него дори подът да е осеян с натрошени стъкла.

Ани действително бе получила сърдечна криза… но от съвсем различен характер.

Тя се приближи до него — олюляваше се, или по-скоро се клатушкаше подобно на моряк, току-що стъпил на брега след дълго плаване.

— Какво… — Пол се опита да се скрие от нея, но просто нямаше къде. Зад главата му бяха само дъската на леглото и стената.

— Не! — тя стигна до леглото, блъсна се в него, олюля се и за малко щеше да се стовари върху болния. Сетне се закова на мястото си и се втренчи в него, лицето й беше бяло като чаршаф, жилите на шията й — изпъкнали, насред челото й пулсираше вена. Рязко разтвори стиснатите си длани, стегна ги в железни юмруци, сетне отново ги разтвори.

— Ти… ти… ти, гаден мръсник такъв!

— Какво има? Не разби…

Но внезапно разбра. Стори му се, че изведнъж стомахът му се изпразни от вътрешностите, а след това напълно изчезна. Спомни си, че снощи бе прочела три четвърти от книгата. Сега я бе свършила и беше научила всичко. Знаеше, че в края на краищата безплоден се оказа Ян, а не Мизъри. Навярно е седяла в гостната със зяпнала уста и широко отворени очи, докато Мизъри осъзнава истината, взима смело решение и тайно отива при Джофри! Навярно се бе просълзила, когато бе разбрала, че Мизъри и Джофри не се любят тайно зад гърба на човека, когото и двамата обичат, а решават да му дарят рожба, която той ще смята за своя. Навярно сърцето й бе потръпнало, когато Мизъри съобщава на Ян, че е бременна, а съпругът й със сълзи на очи я притиска към себе си и повтаря: „Скъпата ми, о, ненагледната ми!“ В тези няколко секунди Пол беше сигурен, че Ани е реагирала точно така. Но вместо да потъне в скръб и да рони горчиви сълзи поради кончината на Мизъри, която бе предала Богу дух при раждане, домакинята му бе изпаднала в — ярост.

— Невъзможно е да е мъртва! — изкрещя Ани Уилкс, като все по-бързо разтваряше и стискаше юмруци. — Невъзможно е Мизъри Частийн да умре!

— Ани, Ани, моля…

На масата стоеше кана с вода. Тя я сграбчи и замахна към него. Студената вода обля лицето му. Кубче лед попадна до лявото му ухо и се плъзна по възглавницата към вдлъбнатината в рамото му. Той мислено видя…

(съвсем ясно)

как Ани запраща каната по главата му и той умира с разбит череп от масивен мозъчен кръвоизлив, докато лежи сред локвата ледена вода, а кожата му настръхва от студа.

Безсъмнено й се искаше да стори точно това.

В последния момент се обърна кръгом и вместо към него, захвърли каната към вратата, където я последва съдбата на купичката от предишния ден.

— Мръсник! — задъхваше се тя. — О, мръсник такъв, как можа?

Пол заговори бързо, напрегнато, блестящите му очи бяха приковани към лицето й — в този миг бе уверен, че животът му зависи от онова, което успееше да каже в следващите двайсет секунди.

— Ани, през хиляда осемстотин седемдесет и първа жените често са умирали при раждане. Мизъри жертва живота си заради съпруга си, заради най-верния си приятел и заради детето си. Духът й вечно ще…

— Не ми трябва духът й! — изкрещя Ани и сви заплашително пръсти, сякаш се готвеше да избоде очите му с нокти. — Искам си нея. Ти я уби! — дланите й отново се свиха в юмруци и тя ги стовари като бутала от двете страни на главата му. Те потънаха във възглавницата, а Пол подскочи като парцалена кукла. Болката в краката го жегна и той изкрещя:

— Не съм я убил!

Ани замря на мястото си и се втренчи в него с потъмнелите си, присвити очи — погледът й отново му напомни за пропаст.

— Естествено, че не си я убил — в гласа й се прокрадна горчив сарказъм. — Но щом не си го сторил ти, Пол Шелдън, тогава кой е виновен за смъртта й?