Стивън Кинг - Мизъри

— Моля те — изстена той. — Моля те, умирам от болка.

— Нищо ти няма.

— Ще викам — заплаши Пол и заплака още по-силно. Хлипанйята разтърсиха краката му и силната болка сякаш прободе сърцето му.

— Викай, но запомни, че не аз, а ти направи тази мръсотия. Никой не ти е крив.

Някак си Пол успя да се овладее и не изкрещя. Наблюдаваше я как потапя, изстисква и изплаква, потапя, изстисква и изплаква. Най-сетне, когато часовникът в съседната стая, която той предполагаше, че е всекидневна, удари три часа, Ани се изправи и вдигна кофата.

Сега ще си отиде, ще изхвърли мръсната вода в мивката и няма да се върне с часове, защото смята, че не ме е наказала достатъчно.

Но вместо да излезе, Ани Уилкс се приближи до леглото и бръкна в джоба на престилката си. Извади три таблетки вместо две.

— Заповядай — нежно продума тя.

Пол жадно ги натика в устата си. Вдигна поглед и видя как тя поднася към устата му жълтата пластмасова кофа. Тя изпълни полезрението му сякаш бе връхлитаща луна. Мръсната вода преля и намокри завивката.

— Изгълтай ги с това — гласът й все още беше нежен.

Пол се втренчи в нея с изцъклени очи.

— Хайде. Зная, че можеш да ги изпиеш без вода, но повярвай ми, че съм в състояние да ги изкарам обратно. Какво пък толкова — само съм изплаквала — няма да се отровиш.

Наведе се над него и наклони кофата. Пол видя как парцалът плува бавно в дълбините й като удавена твар, забеляза тънкия сапунен слой на повърхността на водата. Вътрешно изстена, но не се колеба нито миг. Отпи бързо и преглътна таблетките — вкусът в устата му напомни времето, когато майка му го караше да мие зъбите си със сапун.

Повдигна му се и се оригна.

— На твое място не бих ги повърнала, Пол. Не ти се полагат повече до десет вечерта. — За миг го изгледа с невиждащи очи, сетне лицето й се озари от сияйна усмивка.

— Няма да ме ядосваш повече, нали?

— Не — прошепна той. Да разгневи луната, която довежда прилива? Що за нелепа идея!

— Обичам те — промълви Ани и го целуна по бузата. Сетне излезе, без да го погледне. Носеше кофата както селянка здравенячка носи ведро с мляко — леко отдалечено от тялото й, за да не излее нито капка.

Пол се отпусна в леглото, устата и гърлото му бяха пълни с мазилка и с пясък, усещаше вкуса на сапун.

Няма да повърна, няма да повърна… няма да повърна!

Най-сетне тази мисъл престана да го преследва и той почувства, че заспива. Бе успял да задържи лекарството в стомаха си и сега то действаше. Беше спечелил.

Този път.

Пол сънуваше, че го кълве птица. Сънят му бе кошмарен. Последва изстрел и той си помисли: „Да, точно така, застреляйте проклетото животно!“

После се събуди и осъзна, че звукът, който беше чул, бе затръшването на задната врата — навярно Ани Уилкс отиваше да нахрани животните. Дочу скърцането на утъпкания сняг под краката й. Тя мина покрай прозореца му, беше вдигнала качулката на канадката си. Студът караше дъха да излиза на облаци от устата й. Изобщо не го погледна, сигурно си мислеше за предстоящата работа в хамбара. Трябваше да нахрани животните и да почисти обора, дори да направи няколко магии — от нея можеше да се очаква всичко. Притъмняващото небе бе оцветено във виолетово — слънцето залязваше. Навярно наближаваше шест часа.

Приливът все още заливаше подпорите и той би могъл отново да заспи — искаше да заспи — но трябваше да обмисли фантастичното си положение, докато все още бе способен да разсъждава рационално.

Всъщност най-страшното бе, че не му се искаше да мисли, дори в моментите, когато разсъдъкът му бе прояснен, дори когато съзнаваше, че трябва да намери начин да се измъкне от тази каша. Разумът му отказваше да работи, също като дете, което отказва да изяде обяда си, макар да знае, че няма да му разрешат да напусне масата, преди да изпразни чинията си.

Не му се щеше да мисли, защото самото преживяване го ужасяваше. Не му се щеше да мисли, защото пред очите му изникваха неприятни видения: спомняше си как от време на време Ани откачваше, как му напомняше каменен идол, как жълтата пластмасова кофа се бе понесла към лицето му като връхлитаща луна. Съзнаваше, че ужасните спомени няма да му помогнат и всъщност бяха по-опасни от пълното затъпяване. Но щом се сетеше за Ани Уилкс и затова, че бе затворник в дома й, в главата му нахлуваха кошмарни спомени, които изместваха рационалните мисли. Сърцето му ускоряваше ритъма си най-вече от страх, но и от срам. Припомни си как бе притиснал устни към ръба на жълтата кофа, виждаше мръсната сапунена вода и парцала, който плуваше в нея, виждаше всичко и все пак бе отпил без колебание. Стига да се измъкне някога оттук, няма да каже никому за преживяното. Навярно ще се опита да се самозалъже, но никога не ще успее.