Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

— Разбира се. Защо не?

— Добре. Защото Майлс ще ни чака там.

— А…

— Той иска да се проведе събрание на акционерите.

— Събрание на акционерите ли? Защо?

— Няма да продължи дълго. Всъщност, скъпи, напоследък не обръщаш много внимание на бизнеса на фирмата. Майлс държи да уточни някои въпроси и да очертае стратегията.

— Придържам се към инженерната работа. Какво друго би трябвало да върша за фирмата?

— Нищо, скъпи. Майлс казва, че няма да отнеме много време.

— Какво се е случило? Да не би Джейк да не се справя с поточната линия?

— Моля те, скъпи. Майлс не ми каза защо точно свиква събрание. Допий си кафето.

Майлс ни чакаше в завода. Ръкува се тържествено, сякаш не се бяхме виждали цял месец.

— Майлс, за какво е всичко това? — попитах аз.

Той се обърна към Бел.

— Би ли съобщила дневния ред?

Дори само това би трябвало да ми подскаже, че Бел излъга, като каза, че Майлс не й бил обяснил какво си е наумил. Но тогава изобщо не си го помислих — по дяволите, аз вярвах на Бел! — а и вниманието ми бе отвлечено от нещо друго: Бел отиде до сейфа, завъртя топката и го отвори. Рекох:

— Между другото, скъпа, снощи се опитах да го отворя и не успях. Да не си променила комбинацията?

Тя вадеше някакви книжа и не се обърна.

— Не ти ли казах? Охраната ме помоли да я сменя, след опита за обир миналата седмица.

— О, така ли? Тогава най-добре ще е да ми кажеш новите числа, инак някоя нощ ще ми се наложи да ти телефонирам в съвсем отвратителен час.

— Разбира се.

Тя затвори сейфа и сложи някаква папка на масата, която използвахме за заседания. Майлс се прокашля и рече:

— Хайде да започваме.

Аз отвърнах:

— Добре. Скъпа, щом като това ще е официално събрание, предполагам няма да е зле да го стенографираш… Тъй, сряда, осемнайсети ноември 1970 година, 9.20 часа вечерта, всички акционери присъстват — запиши имената ни — събранието ръководи Д.Б.Дейвис, председател на борда. Някакви стари дела?

Нямаше.

— Добре. Майлс тогава ти имаш думата. Някакви нови проблеми в бизнеса?

Майлс пак се прокашля.

— Искам да направя преглед на фирмената стратегия, да представя програма за бъдещето и да предложа на борда да обсъди едно предложение за външно финансиране.

— За външно финансиране ли? Не ставай глупав, фирмата е добре финансово и с всеки месец положението й се затвърждава. Какво има, Майлс? Да не би текущата ти сметка да не те задоволява? Можем да я увеличим.

— Няма да останем в това стабилно положение при изпълнението на новата програма. Трябва ни разширяване на капиталовата структура.

— Каква нова програма?

— Моля те, Дан. Направил съм си труда да я напиша в подробности. Нека Бел ни я прочете.

— Ами… добре.

Ако пропуснем бомбастичните приказки — като всички юристи той силно си падаше по многосричните думи — Майлс искаше три неща: а) да ми вземе „Гъвкавия Франк“, да го даде в ръцете на производствен екип и да го изкара на пазара без всякакво забавяне; б) — но аз го спрях още на първата точка.

— Не!

— Почакай малко, Дан. Като президент и главен мениджър определено имам правото да представя идеите си в подреден вид. Спести си коментариите за после. Нека Бел дочете текста.

— Е… добре. Но отговорът пак ще е „не“.

Точка „б“ по същество съдържаше следното: че трябва да престанем да се тътрим като каруца само с един впрегнат кон. Разполагаме с нещо голямо, толкова голямо, колкото е бил автомобилът навремето, и се намираме още в началото; ето защо трябва веднага да се разширим, да създадем организация за търговия в национален и световен мащаб, със съответстващото й произвоство.

Започнах да барабаня с пръсти по масата. Можех да си се представя като главен инженер на подобна групировка. Сигурно даже няма да ми оставят и чертожната дъска, а ако хвана поялника, профсъюзът веднага ще вдигне стачка. Със същия успех бих могъл да остана във войската и да се опитам да стана генерал.

Не ги прекъснах обаче. Точка „в“ гласеше, че не можем да направим всичко това с жълти стотинки; ще са необходими милиони. „Маникс ентърпрайсис“ ще осигури капитала — за целта ние ще им продадем всичко — акции, производствени сгради и „Гъвкавия Франк“ и ще се превърнем в дъщерна компания. Майлс ще остане мениджър на клона, аз — главен инженер на разработките, но добрите стари дни на свобода вече ще са свършили; и двамата ще бъдем наемни работници.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Хм… да. Хайде да го обсъдим и да гласуваме.