Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

За щастие съществуваха ужасно много такива образци, а и аз не си бях губил времето, когато имах допуск до военните тайни. Онова, към което се стремях, не изискваше такава сложност, като нещата, които трябва да изпълни една управляема ракета.

Какво точно исках да върши „Гъвкавия Франк“? Отговорът е: каквато и да е работа, която човек върши у дома. Не се налагаше да играе карти, да се люби или да спи, но трябваше да прибере след игра на карти, да готви, да оправя леглата, да се грижи за бебетата — най-малкото трябваше да следи дишането на бебето и да повика някого, ако то се промени. Реших да не отговаря на телефонни обаждания, тъй като АТ&Т вече предлагаха под наем подобен апарат. Нямаше нужда и да отваря входната врата, понеже повечето съвременни домове разполагаха с автоматика за това.

Но, за да се справя с множеството си обязаности, той трябваше да разполага с ръце, очи, уши и мозък… достатъчно добър мозък.

Ръце можех да поръчам в компаниите за автоматизирана екипировка, които доставяха „ръцете“ и на „Наето момиче“, само че този път щях да искам от най-качествените, със сервоапарати с голям обсег и с по-чувствителна обратна връзка, изисквана за микроаналитични манипулации и измерване на радиоактивни изотопи. Същите компании можеха да доставят и очите — те можеха да бъдат по-опростени, след като „Франк“ нямаше да се нуждае да вижда и да извършва манипулации иззад дебели с метри бетонни щитове, както се прави това в атомните реактори.

Ушите можех да купя от поне дузина компании за аудио-визуална техника — щеше да се наложи обаче да проектирам някои платки, та ръцете да се контролират едновременно чрез визуалната, слуховата и осезателната информация — така, както действат и човешките ръце.

Човек може да разположи центровете за управление на маса операции в малко пространство, като използва транзистори и печатни платки.

На „Франк“ нямаше да му се налага да използва преносими стълби. Щях да направя врата му да се протяга като на щраус, а ръцете да се удължават като щипци. Дали бе необходимо да му придам способността да се качва и слиза по вътрешни стълбища?

Е, съществуваше инвалидна количка с електрическо захранване, която бе в състояние да го прави. Можех да купя една и да използвам шасито — така щях да огранича размерите на робота до размерите на шасито и теглото му дотолкова, доколкото можеше да издържи количката. Щях да свържа захранването и управлението на шасито с мозъка на „Франк“.

Истинската трудност бе мозъкът. Човек може да сглоби апарат, свързан по подобен на човешкия скелет начин, дори и много по-усъвършенстван. Може да му осигури достатъчно координирана система на управление, базирана на обратната връзка, така че да забива пирони, да търка подове и да чупи яйца — или да не ги чупи. Но докато не получи онова, което човек има между ушите си, апаратът няма да е човек, няма дори да е труп.

За щастие не се нуждаех от човешки мозък; необходим ми бе само покорен малоумник, способен да извършва в основни линии многократно повторяема домашна работа.

И тук вече идваше редът на Торсеновите запомнящи електроннолъчеви тръби. Междуконтиненталните ракети, с които отвърнахме на удара, „мислеха“ с Торсенови тръби; системите за управление на движението по пътищата в градове като Лос Анджелис използваха техни по-опростени варианти. Няма нужда да се впускаме в теорията на електроннолъчевите тръби, която дори в лабораториите на „Бел“ не се познава съвсем добре; важното е, че можеш да свържеш Торсенова тръба в командната верига, да пуснеш машината на ръчно управление, тръбата ще запамети какво е било извършено и след това ще може да управлява апарата и при повторното изпълнение, и при безброй следващи изпълнения. За една автоматизирана машина това е достатъчно; но за управляема ракета и за „Гъвкавия Франк“ ще трябва да добавите и паралелни вериги, които да дадат на машината възможност за преценка. Всъщност това не е истинска преценка (по мое мнение една машина никога не може да преценява сама); паралелната верига е търсеща, нейното програмиране й нарежда „търси това или онова в такива и такива граници; когато го намериш, изпълни базовите си команди“. Базовите команди могат да бъдат толкова сложни, колкото данни успееш да вложиш в една Торсенова тръба — а нейният капацитет е наистина внушителен! — и можеш да програмираш така „преценяващите“ вериги (които са на практика едни слабоумни драйвъри), че те да прекъсват изпълнението на базовите команди всеки път, когато цикълът не съвпада със записания в Торсеновата тръба оригинал.