Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

Всичко това означава, че е необходимо да накарате „Гъвкавия Франк“ да прибере масата само веднъж, да изчисти чиниите от остатъци и да ги зареди в съдомиялната машина, оттам насетне той ще се справя сам с всички мръсни чинии, които се изпречат на пътя му. Дори още по-добре — той може да има контролна Торсенова тръба с предварително въведен запис и да се справи с мръсните чинии още първия път… и при това без да счупи нито една.

Монтирате му още една предварително програмирана тръба до първата и той ще може да преповие напиканото бебе и никога, ама никога, няма да го изхвърли в кофата за боклук, вместо използваните пеленки.

Квадратната глава на Франк можеше да побере с лекота стотина Торсенови тръби, всяка с електронна памет за различна домакинска задача. Накрая прибавяте защитна верига, свързваща всички „преценяващи“ драйвъри — верига, която да го накара да спре на място и да „вика за помощ“, ако се сблъска с нещо, което не се вписва в инструкциите му — така бебето няма да пострада, нито пък чиниите — да се изпотрошат.

И тъй, конструирах Франк върху основата на самоходна инвалидна количка. Приличаше на закачалка за шапки, съвъкупляваща се с октопод… но, Господи, как само умееше да лъска приборите за хранене!

Майлс видя първия „Франк“, гледаше го как забърка мартини и го сервира, как сетне обиколи да изпразни и изтрие пепелниците (без изобщо да докосва чистите), да отвори прозореца, сетне да го затвори и заключи, после — как отива до библиотеката ми и избърсва книгите в нея. Майлс сръбна от мартинито си и рече:

— Вермутът му е много.

— Аз така го харесвам. Но можем да му кажем да приготвя твоите коктейли по един начин, а моите — по друг, има празни тръби в главата си. В това именно се състои гъвкавостта му.

Майлс отпи още една глътка.

— Колко скоро може да влезе в производство?

— Ами, мисля да си поиграя с него още около десетина години. — И преди той да изстене, добавих: — Но би трябвало да сме в състояние да пуснем модел с ограничени възможности и за пет.

— Глупости! Ще ти осигурим достатъчно помощници и масовият модел ще е готов за шест месеца.

— Как ли пък не! Това е моят magnum opus 12 12 Magnum Opus (лат.) — делото на живота — Бел.прев. . Няма да го пусна, докато не се превърне в истинско произведение на изкуството… с около една трета по-малък на размери, всичко, с изключение на Торсеновите тръби — заменяемо, и толкова гъвкав, че не само ще разхожда котката и ще къпе бебето, но и ще играе пинг-понг, ако клиентът е готов да плати за допълнителното програмиране. — Хвърлих му едно око: „Франк“ безшумно почистваше праха от писалището ми, като поставяше всяка вдигната хартийка точно там, откъдето я бе вдигнал. — Макар че няма да е забавно да играеш пинг-понг с него; той никога няма да сгреши. Не, предполагам, че ще можем да го научим да пропуска, ако му поставим верига за произволен избор. Хм… да, бихме могли. И ще го направим, това ще е много добра демонстрация при продажбите.

— Една година, Дан, и нито ден повече. Ще наема някой от „Льови“ да ти помогне с дизайна.

Рекох:

— Майлс, кога най-сетне ще разбереш, че аз съм шефът в инженерната работа? След като веднъж ти го предам, той е твой… но не и секунда преди това.

— И все пак, вермутът в мартинито му е множко — отвърна Майлс.

Човърках го с помощта на механиците от фабриката, докато Франк не престана да изглежда като кола, попаднала в серийна катастрофа и заприлича на нещо, с което може и да се попохвалиш пред съседите. Междувременно изчистих цял куп дефекти от системата му за управление. Научих го дори да гали Пийт и да го чеше по гушата по начин, който да се нрави на котарака — и, повярвайте ми, това изискваше такъв обем точна негативна обратна връзка, колкото се използва и в приборите на атомните лаборатории. Майлс не ме притесняваше, макар да идваше от време на време да види докъде съм стигнал. Работех повече нощем, след като вечерях с Бел и я изпратех до дома й. През по-голямата част от деня спях, отивах на работа в късния следобед, подписвах всички книжа, които Бел ми бе подготвила, проверявах какво е свършено във фабриката през деня, сетне извеждах отново Бел на вечеря. Не се опитвах да върша нещо преди това, тъй като от творческата работа човек започва да вони като пръч. След усилна работа в лабораторията през нощта не можеше да ме понася никой, освен Пийт.

Един ден тъкмо привършвахме с вечерята, когато Бел ме попита:

— Ще се връщаш ли в завода, скъпи?