Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

Ротанов бързо се справи със задачата и без да спира, без да се колебае, замахна и запрати нагорещената батерия високо нагоре и встрани по допирателна към повърхността на балона. Тя се мярна във въздуха, почти докосна повърхността на кълбото и избухна на десетина метра от него. Странен беше този взрив. Нажежената блестяща плазма се пръсна, а сетне неочаквано забави стремителното си движение. Ротанов видя как огнените вихри, който се носеха към него, спират, променят формата си, завъртат се, като протуберанси излитат нагоре и се отклоняват встрани, сякаш нечия огромна невидима ръка закри застаналия на скалата човек. После кълбото сякаш измляска, изхвърли по посока на взрива черна непрозрачна капка и го угаси. След това повърхността на кълбото засия ослепително с цветовете на дъгата, то забави въртенето си, спря, полюшвайки се, и бавно се насочи към човека, сякаш искаше да го разгледа по-отблизо. Но основата му изведнъж се сви, дръпна го надолу към езерото и почти веднага кълбото взе да се изпълва с малинова светлина, като същевременно се слягаше и намаляваше обема си. Всичко се повтаряше в обратен ред, удебеляваше се основата на балона, повърхността на езерото се вълнуваше и се устремяваше към него, сякаш всмукваше изхвърлената миг преди това маса. Най-после балонът окончателно изчезна, изравни се и се сля с езерото. Не остана дори малка следа, която да напомня за неотдавнашното му раждане. И тогава езерото бавно, но все по-стремително започна да настъпва към брега, да повишава нивото си, като по този начин скъсяваше малкото разстояние, което го отделяше от застаналия на корниза човек. Ротанов долови някакъв шум. Отначало чу пронизително свистене, сякаш отгоре му връхлетя силен вятър. Това впечатление се засилваше от страшното налягане върху плещите и главата му, все едно че някой го превиваше надолу с все по-нарастваща сила. Като че ли езерото се бе разгневило от дръзкото поведение на човека и искаше да му отговори… Някъде в тъмните му недра се появиха тънки светещи линии.

В същото време свистенето премина в мелодична гама от звуци, тя привличаше вниманието на човека, парализираше волята му. Сигурно така са пели сирените в древногръцкото легендарно море. Ротанов направи крачка напред, после още една. Сега само няколко сантиметра го отделяха от урвата. Той стоеше и гледаше, без да помръдва, без да изпитва страх, защото си спомняше за ръката, която го предпази от взрива.

И тогава чу глас, тъжен и същевременно ласкав, сякаш с него разговаряше жена, и то така, както говорят с човек само веднъж в живота…

— Нима не се умори от борбата, от каменистите пътища?

— Не!

— Странно, повечето хора толкова много ценят спокойствието… Но аз мога да ти подаря и нещо друго, не само спокойствие. Моите възможности са неограничени във вашия свят, искаш ли власт? Знам, че твоето племе обича този опиум, искаш ли власт, каквато не е притежавал никой досега? Твоите сънародници ще се прекланят пред теб, ще обожествяват твоето име, ти еднолично ще управляваш и ще се разпореждаш със съдбата на милиарди, помисли…

— Мисля. Твърде тежка е разплатата. Мнозина от онези, които се стремяха към властта, които дадоха живота си за нея, страдаха жестоко в последния си час и си отидоха с горчивото и закъсняло съжаление за извършеното престъпление.

— За каква разплата говориш?

— За безцелно пропилените години и двуличния живот наоколо, за фалшивите усмивки и лицемерното покорство, за робското ласкателство и най-после за сетния час, когато бремето е непоносимо, когато съвестта ще те запита какво направи със себе си и с онези прекрасни мигове, които ти бяха подарени под топлото слънце? Къде са твоите приятели, човече? Къде са върховете, които си покорил, къде е жената, която си обичал? Какво ще отговоря? Нима властта не убива всичко, което изброих? Няма ли тя да иска непрекъснато да се принасят страшни жертви пред нейния олтар?

— Тогава ти предлагам несметно богатство, не искаш ли да имаш всички ценности на света?

— Предложението ти е закъсняло с цели хиляда години. Но и в далечното минало богатството е било само средство за получаване на същата тази власт, макар че най-често и то не е било достатъчно за нея. Алчността е заслепявала, карала е безумеца да се върти в затворен кръг, превръщала е човека във вечен роб на самия себе си. Тези времена отдавна са минали. Сега властта не може да се купи срещу всички съкровища на света. А онова малко, което е необходимо на човека, за да задоволи собствените си нужди, му го дават природата и обществото безплатно като слънчевата светлина и въздуха. Защо ми е твоето богатство?