Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

— И на мен през цялото време ми се струваше, че на тази планета действуват не стихийни природни сили, а нечия враждебна воля, И все си мислех, че е някой от бореите или Есхин. Може би Езерото на забравата има нещо общо с това?

— Най-вероятно то е само следствие, само част от онова, което е проникнало тук от съседната Вселена. Между другото този разум може и да не е враждебен, Просто е чужд на целия човешки свят. Чужд на нашата Вселена. И поради тази причина е неразбираем за нас.

— Няма да е зле да се запознаем с него.

— Може би ние сме само едни мравки за тях… Впрочем един от нашите направи опит. Наричаха го Лонг. Той тръгна към Езерото на забравата и не се върна… Никой не се връща оттам. Но с него се случи нещо странно. След като изчезна, го забелязаха няколко пъти. Не точно Лонг, а някакъв светещ силует, чуха и гласа му… Когато разбра, че хората се плашат от него, започна да се появява в скафандър със спуснат шлем. И то рядко, само когато назряваха събития, предвещаващи промяна в хода на времето. Казваха, че умеел да предвижда бъдещето. Не знам, само смътно си спомням, че веднъж разговарях с него след като бе тръгнал към езерото.

— Може би отговорът се крие в самото езеро. Що се отнася до Лонг, май и аз съм го срещал, но тогава не знаех онова, което знам сега, и ползата от нашия разговор беше много малка.

— Есхин вече е с развързани ръце. Ние не сме му нужни повече, направихме всичко, което очакваше от нас. Хронар спря. Вярно е, че докато съм в тази зала, той не може нищо да направи. Механизмите за защита познават само мен и ако някой се опита…

Той не я изслуша докрай, не прие плахия й опит да насочи разговора в друга насока.

— Ана, чуй…

— Как ме нарече?

— Извинявай, сбърках.

— Имам чувството, че това име… Като че ли някога ме наричаха така, но много отдавна, в някакво друго време, колко е странно…

Ротанов не я чуваше, погълнат от своите мисли.

— Елна, аз трябва да видя езерото. Струва ми се, че разполагаме с малко време, нещо се промени след като изключихме Хронар.

— Не допусках, че нещата ще свършат така? Че ти ще поискаш да идеш там! Това е невъзможно, не, няма да те пусна, чуваш ли?!

— Трябва да отида, Елна. Разбираш ли, че работата не е в Есхин и дори не в Хронар. Всичко е много по-сериозно. Някой заплашва границите на земната федерация и ни провокира… Предизвиква целия наш свят във всичките му времена, ренитското минало и нашето, човешко бъдеще… Аз трябва да разбера кой е той и какво иска от нас. Възможно е експериментите на ренитите по-късно да са помогнали на някого да надзърне в нашия свят. Може би още не е късно нещо да се промени, нещо да се поправи. Но най-важното е да открием какво е то. Така са устроени хората, трябва да се примириш.

— Няма да те пусна, няма! Оттам никой не се е връщал, чуваш ли, никой!

— Аз ще се върна. Обещавам ти. Познавах една земна девойка, която много прилича на теб. Живееше в един суров и жесток свят, не познаваше друг, но когато дойде нейният час, тя без колебание го предизвика. Сега ние сме длъжни да сторим същото; ако не успеем, ще дойдат други, рано или късно хората ще се справят със сполетялата ги злина. Но аз си спомням, че там, в кулата на храма, една жрица, която стана моя жена, не се съгласи да размени съдбата си и да отстъпи тежкия си жребий на някой друг. Тогава защо се опитваш да ме спреш? Дай ми твоя дезинтегратор. Колко енергия остана в него? Малко е. За двама ни няма да стигне. Не напускай залата. Чакай ме тук.

Някакъв човек в свръхзащитен космически скафандър седеше срещу Есхин в дълбокото кресло. Позата му бе напрегната и неестествена, но Есхин знаеше, че на онзи му е все едно каква поза ще заеме. Сребристият светофилтър на шлема скриваше лицето на непознатия и най-трудно за Есхин бе да свикне с мисълта, че под шлема няма нищо. Физическата същност на събеседника му оставаше загадка за него, но той не се опитваше да я разгадае. И бе доволен, че посещенията на странния гост не бяха толкова чести и двамата почти винаги успяваха да стигнат до споразумение.

— А какво ще стане, ако Ротанов намери пътя към езерото?

— Мен ли ме питаш за това, Лонг? Ти умееш да предвиждаш бъдещето. Аз съм само един управител на този остров.

— Не се превземай, Есхин. — В гласа на Лонг се долавяше умора и горчивина. — Не всяко бъдеще може да се предскаже. Когато изгледите за по-нататъшно развитие са равни, се получават две разклоняващи се линии. И никой не знае по кой от двата пътя ще тръгне времето. Аз съм частица от скрития в езерото разум. Малка изолирана частица и нямам власт нито над неговата воля, нито над решенията му. Този разум е почти неразбираем за мен, твърде съществени са различията… Но не за това съм дошъл тук. Подозирам, че отново си започнал недостойна игра и си нарушил нашия договор. Защо е спрял Хронар?