Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

А през това време лодката се измъкна от поредната огнена каскада и се спусна отвесно надолу, досами океана, почти го докосна, после се изправи и отново се стрелна нагоре. И тогава Олег се приближи до едно от оръдията. Отмести с рамо пълнача, застана в общия строй, превърна се в един от онези, които насочваха към неговите другари тази летяща смърт, пое върху раменете си част от тяхната страшна работа. И след като го направи, разбра, че зад външното безразличие бият живи човешки сърца, тлее огън, неугасим и страшен. Тогава той се опита да им предаде своята мъка и отчаяние и усети, че е на прав път, вече знаеше какво да прави. Най-важното и най-трудното сега бе да не изпусне усещането за този общ вътрешен ритъм, да го раздвижи, да го засили, да го прокара през плътната пелена на забраната и болката, както веднъж вече направи със собственото си съзнание… Струваше му се, че ще му се пръсне сърцето от чудовищното, почти непосилно напрежение… Потта се лееше от него като град, той чувствуваше, че се задушава, съзнанието му бавно и неумолимо го напускаше… И тогава видя пред себе си живи и умни човешки очи. Някой застана в строя до него и пое върху себе си част от бремето, още някой се опитваше да помогне и ей там, малко по-нататък, срещна друг поглед, в който проблясваше мисъл, и после още един, и още един… Сякаш живи нишки се устремиха към него от всички страни и в същото време взеха да оредяват и да се отклоняват сеещите смърт мълнии, насочени към неговите другари. Огнената завеса се разкъса и в нея се появиха пролуки. Отначало едно-две, а след това почти едновременно замлъкнаха всички оръдия откъм север. И Фролов веднага се възползува от това, насочи лодката към образувалия се пробив и за броени секунди се озова отвъд линията на огъня. После избра малко равно място и кацна на няколко метра от Олег.

— Помниш ли нощта, когато Езерото на забравата за първи път дойде при нас?

— Нищо не си спомням. Нищичко! — Есхин се извърна, за да не гледа блестящата безлика маска, която заменяше лицето на неговия събеседник. През цялото време му се струваше, че там, под металния шлем, невидимо блестят живи човешки очи, и може би защото знаеше, че под него няма нищо, илюзията му беше още по-пълна.

— Тогава бяхме много млади, Есхин! Живите сокове на живота кипяха в нас и ти не издържа на изкушението… Някой от двама ни трябваше да стане жертва — ти избра мен и ето че сега аз съм тук, за да наблюдавам и анализирам последните ти мигове.

— Стига! Махай се! Останах без сили, вземи си обратно подаръците, само ме остави на мира!

— Не, ти се възползува напълно от тях. Удари часът на разплатата, чуваш ли виковете в коридора?

— Няма никой! Екранът е празен!

— Откъде идват тези крясъци тогава? Къде са твоите роботи от охраната, Есхин? Каква е тази тълпа от разгневени хора, която се появи в края на коридора, виждаш ли? Няма кой да им прегради пътя. Няма кой да те защити в тази минута. Сега си отивам, за да те оставя лице в лице с твоята съдба. Запомних очите ти. Вече сме квит, сега нищо не ми дължиш.

И когато вратата изпращя под натиска на нападателите, креслото срещу Есхин беше празно. Фигурата на човека в скафандъра стана прозрачна и миг преди да рухне вратата, изчезна.

Ана не успя да възрази, не успя да направи каквото и да било, когато Ротанов премести ръчката на уреда на максимална мощност, насочи широкия край към краката си и натисна копчето. Подът се разцепи като здраво обтегната каучукова мембрана. Отгоре още се сипеха парчета от мазилката, още не бе изчезнала фосфоресциращата светлина там, където дезинтеграторът разкъса молекулните връзки, а той вече стоеше на краката си. Падането от триметровата височина леко го зашемети, затова пък вече беше на долния етаж. Няколко секунди не мръдна от мястото си, докато свикна с полумрака. Все още се страхуваше, че Ана ще хукне след него, ще намери начин да го догони, да го спре. Но наоколо беше тихо. Намираше се в огромно празно помещение, чиито стени и таван се губеха в дрезгавината, светлината едва-едва мъждукаше от прашните тавански панели. Въпреки това той разбра, че е попаднал в машинната зала. Тук някога се е добивала такава енергия, която е била в състояние да спира и да променя времето.

Залата, която се простираше на цели километри, имаше няколко етажа. Ротанов непрекъснато правеше опити да се спусне по-надолу, защото знаеше, че само на приземния етаж може да намери път към вътрешността на острова, към неговото сърце, което създаваше черните кораби… Езерото на забравата? Странно название, странно поетично, както всички имена, които произхождаха от бореите. Той си спомни обряда в храма на Юстара, спомни си и за Елна и се усмихна, сякаш видя във вътрешността на тази зала истински огън. Съществуваше ли изобщо път към това митично езеро? Той се луташе между неподвижните механизми вече втори час с надеждата да намери изход или поне отговор на съмненията си, но още повече се объркваше в лабиринта от загадки, в развалините от метал, в собствените си предположения. Най-накрая умората окончателно сломи волята му. Днешният ден беше много тежък, прекалено тежък дори за неговия здрав организъм. Беше жаден, наоколо имаше застояла, заразена от остатъчна радиация вода, и когато я гледаше, жаждата още повече го измъчваше. Тук-таме по стените гигантски охлюви излъчваха фосфоресцираща светлина, а на някои места светеха самите стени. Въпреки че дълги години не беше работила, залата все още криеше смъртна опасност. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, но сега не можеше да намери обратния път. Купища от изкривен мъртъв метал и пластмаса се изпречваха пред него. Тук беше отровен дори въздухът, индикаторът отбелязваше наличие на неизвестни частици и сякаш желязно менгеме стягаше главата му и не му позволяваше да мисли, да действува.