Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

— Откъде да знам! Аз веднага предложих да се отървем от земните жители. Трябваше да ги ликвидираме. Още щом се появиха.

— Ако ти падне, ти всичко ще унищожиш, но не ги познаваш. Те ще дойдат отново тук. Пък и те не са виновни, че никога не се вслушваш в моите предупреждения. Нима не ти казвах, че Хронар все някога ще спре, ако не прекратиш безумните си експерименти? Нима не те предупреждавах, че чуждата болка, чуждото нещастие рано или късно ще станат твои? Нима космосът може да се превръща в заплаха за човечеството?

— Не аз спрях Хронар! И не на мен той е нужен! Каква връзка има всичко това с мен? Защо ми задаваш тези въпроси?

— Ето ти дори не ме слушаш, дори не се опитваш да ме разбереш… А Хронар вече не работи. И в двата ръкава на бъдещето твоят остров чисто и просто го няма, теб също те няма, какво ще кажеш?

— Не ме интересува твоето бъдеще. То няма да дойде. Утрешният ден не може да настъпи, преди да свърши днешният. И аз знам какво трябва да направя, за да продължи безкрайно. Хронар е спрян, но заедно с него е спряно и времето. Нима самият ти не каза, че ако това се случи, времето ще забави още повече своя ход? Не е ли така? Всички ви надхитрих.

— Безумец, има ли нещо по-страшно от един ден, който никога не свършва? Но тебе те чака друга участ, чуваш ли стъпките? Чуваш ли трополенето зад вратата? Това е твоята съдба.

— Трополенето ли? Сменя се караулът. — Есхин стана, с тежки стъпки се приближи до стърчащия насред залата триножник със стъклено кълбо и натисна копчето в основата му. Кълбото се освети, после светлината се разсея и на екрана се появи картина на празния коридор. — Странно… Къде ли се е дянала охраната?

— Не я търси, повече няма да я видиш. Не мисли за глупости, остава ти съвсем малко време. Нима не съжаляваш, че така безсмислено пропиля живота си? Донесе ли ти щастие този странен подарък, който ти предпочете?

— Измамиха ме. Най-подло ме измамиха. Този злополучен остров и побъркани роботи, за такава ли власт ставаше дума? Това ли исках?

— Властта винаги си е власт. Голяма или малка, не е ли все едно! Ти изпита усещане, познато само на цезари и императори. Заповядваше и управляваше, разпореждаше се със съдбата на хората. Получи всичко, към което се стремеше!

— Измама! Чиста измама! Дори на този жалък остров аз нямах минута спокойствие! Непрекъснато си мислех, че тези каменни стени ще рухнат, че роботите рано или късно ще ме предадат, а онези, които превърнах а роби, ще поискат възмездие!

— Такава е цената. Платили са я всички тирани, всички, които са избрали този път.

Кабината спря и тълпа биороботи нахълта във външната галерия. Олег изостана, никой не му обръщаше внимание, никой не издаваше заповеди, всеки действуваше съобразно заложената в него програма.

Външната галерия представляваше ниска каменна козирка, която вероятно опасваше целия остров. Зад кея имаше корниз, на който през равни разстояния бяха поставени добре смазаните и поддържани съоръжения на енергийните излъчватели. От дългите им сдвоени антени, опънати напред и надолу, ту тук, ту там се откъсваха ослепителните сини искри на изпразванията и техният грохот разтърсваше скалите.

Роботите заеха своите места до оръдията и Олег разбра, че всички резервни, бездействуващи досега инсталации са открили стрелба. Островът беше опасан от непрекъснат огнен пръстен и водата долу сякаш кипеше. Не се забелязваше пряка цел. Но явно тревогата не беше обявена случайно и целта всеки момент щеше да се появи.

В далечината, преди завоя, се виждаше неподвижната фигура на пазача. Може би от това разстояние и той приемаше Олег за робот от охраната, но скъпоценните секунди се изнизваха неумолимо и Олег чувствуваше, че му остава все по-малко време да помисли, да огледа обстановката, да потърси изход. Дали да нападне робота с голи ръце? Геройски да загине пред очите на всички? Никой няма да го подкрепи, дори няма да го разберат. Пък и кой ли ще види тази безсмислена постъпка. „Нещо трябва да ви разбуди! Не може да няма някакво средство…“

И в този миг, когато беше близо до отчаянието, високо над пустия белезникав хоризонт на Ена се появи малка блестяща точка, чиито размери бързо нарастваха. По опашката от нажежени газове и по светещата леща, в която скоро се превърна точката, той разбра, че е лодка. Намерили са гориво… А може и да не са и летят насам с последните резерви, защото не са могли повече да чакат, защото точно така щеше да постъпи и той самият, ако беше на тяхно място… Олег сякаш ги видя всички изведнъж: Фролов, съсредоточен, намръщен, наведен над лостовете за управление, слабото нервно лице на Елсон, замисленото лице на Дубров, набраздено с дълбоки бръчки… Те се носеха към остров Рин с невиждана тук скорост. Но вече очакваха лодката. Дулата на оръдията се разтресоха, изхвърляйки напред безброй огнени стрели. И той веднага разбра, че защитното поле на лодката е изключено — тя направи остър завой над острова, като се стремеше да избяга от обстрелваната зона… Ако имаха енергия, Фролов нямаше да маневрира. Само едно попадение на тези тътнещи безспирни огнени водопади можеше да унищожи лодката. Изведнъж се сети какво да направи… Роботите, които насочваха оръдията към неговите другари, действуваха не по своя воля, те се подчиняваха на нечия заповед, която не можеха да не изпълнят. Трябваше да търси съвсем нов, необичаен за него път…