Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

Той видя само, че повърхността под него се вълнува — не като вода, а другояче, по-леко. По-изящни бяха отделните струи, които бликаха от глъбините на този феномен, и всяко движение предизвикваше на границата на разделянето фойерверк от светлинни отблясъци. До слуха му приглушено достигаше странна вълна от звуци в такт с ефимерното движение на светлинните картини, които се мяркаха в мрака. В мелодията се преплитаха само две-три ноти, ту проточени и тъжни, ту пронизителни и груби като вой на вятър. Сякаш долу някакъв орган изпробваше силата си. Постепенно разпокъсаните движения на тъмната маса в урвата започнаха да се подреждат, да се построяват в странен хоровод. Тъмната бездна под светлинната пелена бавно се заобръща, набъбна и се надигна в средата, сякаш там се зараждаше гигантски въртоп. Изведнъж от центъра на образуванието към околните скали се стрелнаха начупените разклонения на електрически изпразвания и последвалият гръм, който прокънтя в каменната чаша, усилен и отразен от стените, оглуши Ротанов. Но това беше само началото. След минута черният стълб в средата на езерото започна да нараства, да се изтегля все по-нагоре и да се надува като огромен аеростат, всмуквайки намиращото се под него езеро. Най-необясними за Ротанов бяха мелодичните звуци, които съпровождаха раждането на кълбото. Те несъмнено съдържаха някакъв музикален рисунък, ритъм и съвсем не приличаха на случайна комбинация от звуци. И колкото повече растеше кълбото, толкова по-грандиозно и величествено ставаше зрелището. Сега диаметърът му бе почти двеста метра, а то продължаваше да се върти. Повърхността на езерото, следвайки такта на странната музика, едва забележимо вибрираше и заедно с нея като че ли вибрираха и околните скали. Кълбото вече беше съвсем близо до човека, отделяха ги само няколко метра.

Сега Ротанов разбра всичко. Той присъствуваше на раждането на черен балон, на един от онези, чиито нападения принудиха земните колонисти да напуснат Дзета. Впрочем дали беше нападение? И дали срещите в космоса, завършили трагично за много земни кораби, бяха атака?

Пред него се въртеше и клокочеше пъстър отвън, черен и студен отвътре огромен коагулат от чужд свят — „изхвърляне на антипространство“, „черна дупка“, „гравитационен колапс“. Ние обичаме да измисляме научни наименования на необяснимото, струва ни се, че като прикриваме с тази словесна обвивка особеностите на неизвестното, ще го направим по-разбираемо и по-просто. За черните дупки сега знае всеки ученик и си мисли, че ако сам не може да си обясни какво представляват те, мъдрите брадати дядовци, измислили наименованието, много добре схващат всичко и зад словесната безмислица, зад математическата главоблъсканица са скрили проста и ясна истина, известна само на посветените.

Ротанов, един от тези посветени, отдавна беше разбрал, че същността често се подменя с формата, която не съдържа дори капчица смисъл.

„Ето откъде стартират черните кораби!“ Сега знаеше поне това.

— Ние ще запушим ненаситното ти гърло, чуваш ли! — извика той на безликата тъмна повърхност и думите му потънаха в нея без отговор. Тогава той се наведе, взе един камък, замахна и го хвърли надолу към езерото. Не чу нито плясък, нито взрив. Камъкът просто беззвучно се стопи, пропадна, без да остави следа. Току-що го имаше, а ето че изчезна от този свят…

„Може би ние сме само едни мравки за тях“ — беше казала Елна. И като си спомни нейните думи, изведнъж го обзе гняв към безликото чудовище, което се раждаше пред очите му и което подготвяше в недрата си унищожението на човечеството.

Ротанов имаше още една батерия… Погледна индикатора на заряда. Беше се натрупала енергия, напълно достатъчна за онова, което беше намислил. Сигурно взривът ще бъде много силен и той няма да се измъкне оттук, защото никой не бе в състояние да предвиди какво ще последва след него. Щеше да остане без защитния си костюм, а без него не можеше да премине през залата, но въпреки това знаеше, че не ще позволи да се роди безнаказано още едно смъртоносно кълбо. „Индикаторът показва максимум, трябва да издърпам предпазителя, да счупя капака, после ще съединя контактите, ще изчакам разпределителният блок добре да се нагрее и ще я хвърля…“ Ръцете му вършеха механично необходимото и Ротанов се усмихна при мисълта, че сега ще накара езерото да го забележи… Трябваше така да запрати батерията, че да избухне някъде между двете среди; разбираше, че няма да има сили да я хвърли много надалеч и не ще успее да отскочи — взривната вълна тутакси ще го помете. Но си представи как неговите четири хиляди гигавата ще разкъсат на парчета обвивката на черния балон. Видя тази картина и вече не искаше да мисли за нищо друго.