Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

— По-бързо преминавай, иначе може да останеш зазидан в стената.

И тя отново натисна копчето, приборът пак зави и те като насън преминаваха през стените от стая в стая, мяркаха се последователно зали, коридори и складове… В една от стаите Ротанов видя слисаните физиономии на пазачите. Коридор, още един. Много дебела стена накрая. Помисли си, че енергията в дезинтегратора няма да стигне, за да се промъкнат. Той вървеше след Елна и като напрегна всичките си сили, се хвърли напред. Стената отстъпи и двамата се озоваха в огромна зала. Беше почти празна, само в средата върху каменен постамент се виждаше огромен куб от сивкав метал. Към него от всички страни се насочваха десетки наклонени колони. По тяхното вибриране и вонящата топлина, която го лъхаше в лицето, по откъртената тук-таме термоизолация той се досети, че това са енерговоди, които всяка секунда изливат в студеното метално тяло на куба реки от енергия. Те се приближиха още повече и едва сега Ротанов оцени размерите на това съоръжение. Кубът беше висок колкото двуетажна къща. Върху матовите му, мъждиво проблясващи страни не се забелязваха пукнатини или драскотини.

— Хронарът, нали?

Елна кимна и се обърна. Ротанов искаше да заобиколи куба, но тя рязко го спря.

— Не бързай. Изключих част от защитата, но тук може да има блокове, които и аз не знам. За външни хора е забранено да се разхождат из тази зала. Не се отдалечавай от мен.

— Покажи ми пулта за управление.

Елна се усмихна.

— Нашите инженери за разлика от земните не обичаха сложните устройства. Ето го пред теб.

Тя натисна малко, почти незабележимо копче и на една от стените на куба се откри тясна ниша. Виждаха се само два бутона — червен и син, — две ръкохватки и непознати скали, а по средата малък отвор. Точно него искаше да види Ротанов. Сега той мислено сравни големината на отвора и на рубиновия камък. Съвпадаха както по размери, така и по форма. Това бе мястото за ключа. Ротанов разкопча яката си, извади камъка и внимателно отстрани обковката. Сега той лежеше в дланта му студен, абсолютно безцветен, сякаш никога преди това във вътрешността му не бяха трептели тайнствените светлинки. Ротанов го подхвърли в ръката си, все едно че се прощаваше с него, и го подаде на Елна.

— Защо ми го даваш?

— Не сме дошли тук, за да се любуваме на този куб. Опитай, може би ключът все пак ще проработи. Може би записаните някога биотокове не са се изменили.

— Ако кристалната решетка на камъка е непокътната, няма да има изменения и в записа.

— А какво ще стане, ако Хронар се включи с чужд ключ?

— Не знам, никой досега не е опитвал. Възможно е защитата да влезе в действие. Или Хронар да спре…

— Нека да опитаме.

— Но ако той наистина спре, представяш ли си какво ще стане?

— Мисля, че енергията, която е необходима за поддържането на звездата в полуколапсно състояние, е няколко пъти по-голяма от онова, което може да даде това устройство.

— Равновесието е неустойчиво. Един лек тласък или незначителна промяна на някой от факторите може да доведе до катастрофа.

— Кажи ми вярно ли е, че вашите учени са умеели да предвиждат бъдещето?

— Сред нас понякога се раждаха хора, надарени с особената дарба да проникват в информационното поле на бъдещето. Това е рядък природен феномен, но няма нищо общо с науката.

— Знаеш ли, струва ми се, че познавах такъв човек. Жената, която ми подари този ключ…

— Искаш да кажеш, че е можела да предвижда бъдещето… Че е искала ние…

— Елна, трябва да се помъчим да спрем Хронар. Неговата работа нарушава естествения ход на времето и противоречи на неизвестни за нас скрити природни закони, а това почти винаги води до нещастие. Ние сме длъжни да възстановим равновесието или поне да направим опит. Рано или късно грешките трябва да се поправят…

Известно време Елна го гледаше мълчаливо и той се досети какво става в душата й. Сигурно бе изпълнена с гняв и мъка, че той, чужденецът, искаше с няколко думи да заличи най-голямото постижение на нейния народ.

— Ще дойде време, когато и вие, хората, ще се сблъскате със същите проблеми, ще трябва да ги решавате и тогава…

— Ти естествено си права. Но аз съм сигурен, че не бива грубо да се намесваме в сложните закономерности на природата, ако не сме обмислили добре всички последствия… И после, защо разговаряш с мен така, все едно че още принадлежиш към ренитската цивилизация? Оттогава на родната ви планета изминаха хилядолетия, аз бях там, когато и последният ренит я напусна. Нима сега не принадлежиш към друго племе?