Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

Кръвта неудържимо пулсираше в слепоочията й, а мислите течеха бавно и равнодушно, сякаш всичко, което ставаше, вече не я засягаше, сякаш ставаше дума за някакъв друг, съвсем чужд човек. В края на краищата сирената още нищо не означаваше, можеше да бъде съвпадение или да изпратят друга ракета! Но дълбоко в себе си тя вече чувствуваше, че не е съвпадение, че такива съвпадения не могат да се случат и че след няколко секунди автоматите ще изхвърлят в космоса точно тази ракета…

Току-що хрумналата мисъл не промени състоянието й… Докато бягаше из хангара, тя забави старта, не знаеше с колко, може би с минута. Но и тази минута можеше да се окаже фатална и ракетата да не попадне в пукнатината… Тогава какво? Къде ще се приземи? Може би никъде? И ще обикаля вечно в пространството? Или след половин час ще види разгневените и учудени лица на своите другари в хангара на флагмана? Какво ще каже тогава на Торсон? Как ще обясни постъпката си? Но вече нищо не можеше да я изведе от вцепенението. Всички страхове, опасения и сметки се плъзгаха покрай съзнанието й, а цялата тя се бе свила в малка изплашена топка и само секундите отекваха в главата й, отмервани от някакъв тайнствен метроном… „Това е глупост! Няма да има старт! Ракетата ще остане в хангара!“ В същия миг вакуумните помпи шумно поеха дъх и невидимата лапа на хидравличното бутало изтласка ракетата напред.

Точно след четири минути стартиралата към флагмана товарна лодка номер пет изчезна от всички екрани.

Есхин удържа на думата си. Кордът излетя към небето и Елна остана сама. Сега стоеше пред входа на своето тайно жилище в клисурата на племето бореи. Пещерата й се виждаше студена и чужда. Познатите вещи предизвикваха раздразнение у нея. Обхвана я странно безразличие. „Бях длъжна да го направя — успокояваше се тя, — така трябва да постъпва една пазителка на времето. Законите на астронавтите са неотменими… Изпълних желанието на своя командир, неговата заповед, така да се каже.“ Бедата беше там, че Есхин не бе неин командир, от момента когато заграби властта на планетата и наруши устава и закона на своята родина, откакто в неравна схватка беше убит и хвърлен в Езерото на забравата нейният заварен брат. „Какво пък — строго си рече тя, — в такъв случай ще смятам, че съм изпълнила молбата на Есхин, макар че сега не ми е командир. Дори да е сгрешил и да е извършил престъпление, той е човек от моето племе и аз трябваше да удържа на думата си — това е напълно естествено. В предстоящата битка с чужденците мой дълг е да бъда на страната на племето, което ме е отгледало, възпитало и ми е дало знания и почти неограничена мощ…“ Но къде е тази мощ? И къде е това племе? Само шепа хора, пръснати из далечните звездни системи, ето всичко, което бе останало от великата цивилизация…

Жестоката истина, сурова и безжалостна, изведнъж се изправи пред нея. Елна все още търсеше оправдание. Доводите й бяха сериозни. В края на краищата тя не бе извършила предателство. Беше ли виновна, че единият искаше непременно да разгадае тайната на Ена и затова трябваше да отиде на остров Рин, а другият я молеше с цената на всичко да доведе на остров Рин ръководителя на земната експедиция. Всеки от тях получи онова, което желаеше. Земният жител беше толкова наивен и доверчив… И имаше толкова добри ръце. Изведнъж почувствува нещо странно — някаква болка, неизпитвана преди, сладка и горчива едновременно. Не знаеше дори как да я назове… Само не можеше да сдържи сълзите си, сви се от тази болка, пипнешком намери пейката и се отпусна на нея. Седеше неподвижно и тихо, а по лицето й, без да усеща, една след друга се търкаляха едри сълзи. Онзи човек не й беше безразличен. „Но това не е възможно! — извика тя. — Той е чужденец, човек от друго племе!“ Думите й прозвучаха глухо и жално. Терзанията продължиха. „Нали знаех какво го очаква. Досещах се, че не заложник му е нужен на Есхин. Пътуване към Езерото на забравата — ето какво го чака Ротанов сега! Не, Есхин няма да посмее. В края на краищата Ротанов не е първобитен дивак — неговият мозък е способен да се съпротивлява на страничното въздействие, Есхин няма да посмее да рискува, с езерото шега не бива…“ Елна обикаляше из пещерата, не можеше да си намери място. И спомените, ярки като видения, я връхлитаха един след друг… Дървените ръце на богинята се отпускат надолу, откривайки свещения плод, и той й дава правото да избира, правото на решение… Ето — изхвърля я далеч от устата на змея и я заслонява с тялото си… А сега се бори с вълните, без да изпуска дори за миг безсилното й тяло, без да си поема дъх. И после там, на остров Рин, когато Есхин толкова лесно се съгласи да я освободи и тя замълча, приемайки това условие, той не каза нито дума, само я погледна. През целия си живот няма да забрави този поглед.