Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

— Кой е този човек? — с треперещ от вълнение глас попита Ана.

— Игор Ротанов.

Тя дълго мълча.

— А какво ще стане, ако не намерят никого в катера?

— Ще се промени съдбата на цялата цивилизация в тази част на космоса, както и самата действителност… Ако не намерят момиченцето, за първи път в историята на ренитската цивилизация за пазител на Хронар ще бъде избран мъж. В най-отговорния миг той ще вземе погрешно решение и тази планета ще бъде унищожена, а във вашата Вселена ще се образува дупка, която вече няма да може да се затвори, и всички сили на ватата цивилизация ще бъдат хвърлени в една безкрайна, безсмислена война, която няма да има нито край, нито победител.

— Откъде ви е известно това?

— Сега знам всичко. Миналото и бъдещето са едно цяло и са открити в света, където се намирам. Аз направих онова, което можах. Сега и вие знаете бъдещето. Съдбата на вашия свят, както и собствената ви съдба ще зависят от решението, което ще вземете през оставащите тридесет минути. Сбогом.

Креслото вече беше празно. Човекът веднага изчезна. Още миг Ана виждаше неясните му мъгливи контури, очертаващи фигурата в скафандър, и ето че сега го нямаше… Само часовникът на малкото табло до глава та й неумолимо отброяваше секундите.

Бяха й необходими петнадесетина минути, за да стигне до катера. Значи имаше още време, за да размисли, да прогони привидението. Какво беше това? Кой?! Същество от друг свят, силен враг? Ами ако думите му излязат верни, тогава какво?… И по това, как трепна сърцето й, тя вече знаеше, че му е повярвала и вече няма да се терзае. Такива решения човек трябва да взема веднага, без лицемерие, без жалост към себе си, та после да не се изяжда от мъка. Такива мигове човек има само веднъж в живота си. Само веднъж.

И внезапно друга страшна мисъл я накара да се вцепени: „Да загуби паметта си — та това фактически означава смърт… Смърт на собствената й личност, на всичко, което й принадлежи днес; онова, което й е скъпо, ще бъде унищожено от забравата, дори любовта. Там, при ренитите, ще бъде друга жена и кои знае какво ще стане с нея… Може ли той да надзърне толкова далеч в бъдещето, пък и дори да е така, какво я засягаше нея, Ана?“

А минутите се изнизваха, зелените цифри на циферблата се сменяха една след друга. Оставаха само тринадесет минути, вече не можеше да стигне до катера, не биваше да се самозалъгва, всичко това бе някакво бълнуване! Плод на болното й въображение! След тринадесет минути цифрите ще се мярнат за последен път — и край. Ще прозвучи командата за старт, корабните стени ще се разлюлеят от лекия тласък на изстреляния празен катер. И тя завинаги ще остане тук, в тази желязна кутия на кораба. Насаме с онова, което вече знаеше, насаме със своята съвест…

Изведнъж я озари една мисъл, която определи и постави всичко на мястото му: ако това е бълнуване, халюцинация, тогава няма да има стартова команда! Катерът ще остане в хангара. В товарния сектор има само автомати, дори не трябва да дава обяснения, и тя, без да рискува, след още петнадесет минути спокойно ще се върне в каютата си!

Тя летеше по коридора така, както бягаше някога на състезания, с всички сили, без остатък, сякаш гонеше собствената си сянка… Завой, още един. Асансьорът е горе! Няма да го чака! На втория етаж има друг? Надолу по стълбата. Някой е застанал на пътя й, енергетикът Сьомин, не бива да спира, не бива да се задържа. Той изкрещя нещо подире й — няма значение! Сега нищо не я интересуваше. Още един завой и ето я кабината на асансьора: „Девета товарна палуба“ — асансьорът потегли. Сърцето й сякаш се бе качило в гърлото и биеше лудо, а може би тракаше моторът над кабината на асансьора…

Плавен тласък. Вратата се отвори и тя се озова в товарния сектор. Върху апарелите бяха подредени продълговатите пурообразни тепа на товарните ракети, наполовина потънали в херметичните стартови шлюзове. Първа, втора, четвърта, следващата е петата… Но ето че завиха сирените, замига червената светлина. Как можа да забрави! Две минути за предстартова подготовка, сега ще бъдат блокирани всички входове, всички ракетни люкове! Беше закъсняла! И вече по инерция, без да намалява скоростта, се блъсна в корпуса с огромната бяла цифра пет. Дръпна ръкохватката на люка и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. За нейно учудване той се отвори. Когато влезе вътре, разбра какво е станало — ако в хангара има човек, блокиращите автомати не могат да се включат. Затова сега сирената зави с нова сила за последен път и спря. В полумрака тя пипнешком намери креслото на пилота и затегна коланите. Тези ракети не бяха предназначени за хора и само в случай на авария се използуваха като спасителни лодки, затова тук бе поставено и това кресло.