Евгений Гуляковски - Дългият изгрев на Ена

Заобикаляха я познатите стени на малката каюта, познатите вещи, познатите кристали с видеокнигите. Работният й стол до бюрото. Вече нямаше желание да седне в него. Дори работата, в която винаги намираше забрава и утеха, сега й се струваше безсмислена. Изтощена, Ана лежеше на тясна койка и се мъчеше да заспи. Не помагаха и усвоените още в детството правила за автогенна тренировка. Оставаше й едно последно средство. Тя протегна ръка към кутийка с червена ивица, която се намираше на масичката до главата й — нетринът щеше да й осигури дълъг и спокоен сън, забрава, пък и за известно време щеше да притъпи рефлексите и емоциите. Ненавиждаше това лекарство, но напоследък беше принудена все по-често да прибягва към него. Струваше й се, че отровното химическо съединение разрушава дори паметта й. И я превръща в равнодушна, безчувствена кукла… Тя хвърли кутийката, без да я отвори, и рязко се изправи. Имаше защо.

Само допреди миг работният стол, който се намираше пред очите й, беше празен, а сега в него седеше човек… Ана много добре знаеше, че не е заспивала. И никой не бе отварял вратата. Не бе сигнализирал и входният инфор. И въпреки това на стола седеше непознат човек, облечен в планетарен свръхзащитен скафандър. Инспекционна служба? Глупости! Кой ще се разхожда из кораба с такъв скафандър. По дяволите, само халюцинации й липсваха! Вероятно бе разстроена до краен предел и беше време да се обърне към психолог. По-добре нетрин или каквото и да е друго, само не това! Тя протегна ръка към кутийката, като наблюдаваше с периферното си зрение призрака. Отпуснал рамене, той се беше изтегнал в креслото. Изглеждаше уморен, зад тъмния светофилтър на шлема лицето му не се виждаше, а през опрените му на облегалките ръце едва забележимо прозираха стените на каютата. Тя вече не се съмняваше, че е най-обикновена халюцинация, оставаше й да вземе таблетката.

— Не бързайте, Ана, трябва да поговорим — рече призракът и без стеснение направи опит да си разтрие врата, впрочем през яката на скафандъра едва ли щеше да го направи.

— Махайте се, само говорещи призраци ми липсваха.

— Не съм призрак.

— Ами кой сте тогава?

— В миналото бях един от космонавтите, които преди вас посетиха тази планета. А сега, впрочем няма да ме разберете.

— Ах, в близкото минало бил космонавт… — Тя не криеше присмеха си, който отправяше по-скоро към самата себе си.

— Помните ли синглитите?

— Какво казахте?… — Тя за първи път загуби самообладание.

— Тогава няма да ви е трудно да ме разберете. Приемете ме за синглит ако щете, макар че това далеч не е така, но сега нямам време да ви обяснявам. По-важно е, че съм ваш приятел, че доскоро бях мислещо същество, макар и да принадлежах към друга звездна раса, която вие почти не познавате, но още по-важно е това, което ще ви съобщя. Затова ме изслушайте внимателно, без да ме прекъсвате. И не само трябва да ме изслушате, а и да повярвате, че онова, което ще ви кажа, е истина.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Защото от това зависят твърде много неща.

Тя бързо се овладя и сега седеше на кожата си изправена, втренчила в него леко разширените си зорки очи и в погледа й не се четеше нито уплаха, нито съмнение. Само безгранично учудване и любопитство.

— Слушам ви. — Ана остави кутийката с таблетките на масичката.

Човекът в скафандъра погледна часовника си. Нямаше време за дълги обяснения. Трябваше да я убеди веднага или всичко губеше смисъл.

— И тъй точно след четиридесет и две минути от флагманския кораб ще пристигне заповед да изпратите ваш резервен катер с ремонтно оборудване. Запомнете — катер номер пет, намира се в пети шлюз. Познавате ли разположението на долните помещения?

— Да, продължавайте.

— Та този катер няма да стигне до флагманския кораб… Благодарение на грубата ни намеса в природните закони на тази планета в далечното минало се образуваха пукнатини в пространствено-временния континиум. Главното сега е, че в заобикалящото вашите кораби пространство-време има пукнатини. В една от тях след четиридесет минути ще изчезне катер номер пет. В тази пукнатина времето тече в обратна посока и катерът ще се спусне на Ена в далечното минало. В момента, когато там току-що е пристигнала нашата експедиция. Ренитите, така наричат моя народ, ще открият този катер, а в него ще намерят детенце. Малко момиченце. Те ще го възпитат, ще го приемат в своето семейство, ще го направят ренитка… Това момиче ще играе важна роля в развитието на цялата цивилизация… То ще стане пазителка на Хронар, ще предотврати едно предателство и чудовищна грешка, после ще стане жрица на богинята Юстара в дивото племе на бореите, по-късно ще срещне човека, когото ще обикне… ще стане негова жена, ще му помогне да победи злото на тази планета и да поправи извършените грешки. Необикновен и прекрасен живот ще има тази жена. Но нищо не се дава даром. За това тя ще трябва да заплати със спомена за миналото, със своя предишен живот… Наистина не завинаги, може би ще дойде час, когато разривите във времето ще се затворят, свитото деформирано пространство ще се изправи и тогава тя може би ще си спомни каква е била на далечната планета Земя… Това ще зависи от нея и от човека, когото ще срещне и ще обикне на Ена… Тя е познавала този човек и преди, от съдбата си, от нейните най-важни, основни моменти никой не може да се отскубне и да избяга през времето…