Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

— Да се разкайваш? — каза Джони. — ТИ? — Негов ред бе да се изсмее.

— Нима аз не те затворих в клетка? Не разбираш ли, че това може да породи чувство на ……?

Джони провери думата в речника. „Вина — болезнено чувство на себеукор, резултат от убеждението, че си направил нещо лошо или неморално; думата е заемка от чинкоски и е полезна за политици в процеса на разрушаване на индивиди от подчинени раси; според професор Халз подобни емоции действително съществуват при някои чужденци.“ Той затвори речника.

— Ти също трябва да изпитваш някаква вина, животно. В крайна сметка, аз ти бях като баща, а теб сън не те хвана, докато не разклати бъдещето ми. Всъщност, аз определено те подозирам, че просто си ме използвал, за да ме предадеш…

— Например в случая с избухналия камион — каза Джони.

— Какъв избухнал камион?

— С който пренасяхме доставките — търпеливо каза Джони.

— А, аз пък помислих, че имаш пред вид онзи багер, в който се заклещи. На вас, животните, ви е доста трудничко с техниката! — Той въздъхна. — Тъй че, ето ме, …… обект на твоето отмъщение.

Джони не си направи труд да проверява думата в речника. Знаеше, че пак ще е нещо, което един психло никога не би използвал.

— Не аз съм се разпоредил да те поставят в клетката и да ти сложат нашийник. Сам си го направил. Имам пълното право да им кажа да те върнат обратно в спалните помещения. Както си подскачаш тука, полугол…

— Не мисля, че ще го направиш — злобно каза Търл. — Защо идваш тук днес?

Най-добре да не говори толкова много с Търл, но иначе нямаше как да го накара да се издаде.

— Дойдох да питам братята Чамко защо се бавят с възстановяването на зоната за телепортиране.

— Така си и помислих — каза Търл. Изглеждаше му безразлично. Въздъхна тежко в дихателната си маска и се изправи.

Тълпата отстъпи назад с възгласи на уплаха. Чудовището бе почти четири фута по-високо от Джони. Лапите, главата му, която се виждаше през маската…

— Животно, — каза Търл, — въпреки миналото, мисля, че съм длъжен да ти кажа нещо. Скоро ще си принуден да дойдеш при мен и да ме молиш за помощ. И аз съм …… и …… — още две думи, които Джони сметна за безсмислено да търси в речника, — и сигурно ще съм достатъчно глупав, за да ти помогна. Просто запомни това, животно. Като ти стане прекалено тежко, ела да видиш Търл. В крайна сметка, винаги сме се разбирали добре двамата.

Джони рязко се изсмя. Това вече бе прекалено много! Хвърли речника върху брезента и като се опираше с цялата си тежест върху тояжката, се запъти към вратата на клетката.

Тъкмо бе затворил и заключил вратата и Търл ужасяващо изрева, заподскача и започна да се бие по гърдите.

Джони отиде до часовия, върна му ключа и отново включи електрическия ток. Продължаваше да се смее на себе си, докато накуцваше към Уиндсплитър. Откъм множеството хора се чуваха въздишки на облекчение.

Не всички се бяха оттеглили далеч назад. Браун Лимпър Стафър стоеше между Джони и Уиндсплитър. Джони го позна и тъкмо щеше да го поздрави, когато нещо го накара да спре. Никога преди не бе виждал толкова гола и злобна омраза да се изписва на нечие лице.

— Виждам, че вече има ДВАМА сакати! — каза Браун Лимпър Стафър. Той рязко обърна гръб на Джони и закуца, повлачвайки след себе си протезата.

Сред множеството хора имаше такива, които щяха да разправят на правнуците си как лично са присъствали на сцената, когато Джони е влязъл в клетката. Много от тях щяха да се прочуят и издигнат заради този факт.

Джони отново се качи на Уиндсплитър и бавно го поведе към малката изолирана сграда, издигната да подслони братята Чамко.

— Не биваше да правиш така — каза Робърт Лисицата, който яздеше близо до него. — Защо е нужно да плашиш хората? — Той самият се бе вцепенил от притеснение.

— Аз не идвам, за да видя хората — отвърна Джони. — Дойдох да видя Чамко и съм тръгнал право към тях.

— Трябва да обръщаш внимание на поведението си на публични места — меко каза Робърт. — Много ги изплаши.

Джони за пръв път излизаше навън и Робърт искаше денят му да бъде хубав, но от посещението при Търл косите му бяха настръхнали.

— Сега ти си символ — продължи той.

Джони се обърна към него. Много харесваше сър Робърт. Но в никакъв случай не можеше да мисли за себе си като за символ.

— Аз съм само Джони Гудбой Тайлър — внезапно се засмя той дружелюбно: — искам да кажа, МАКТАЙЛЪР!

Грижите на сър Робърт моментално се стопиха. Какво да правиш с това момче? Радваше се, че за Джони денят бе отново щастлив.