Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

Тълпата вече не бе така многобройна, но все още ги следваха много хора. Полковник Иван се бе съвзел от уплахата и бе построил в боен ред своите косаци-копиеносци. Бити Маклиъд водеше Уиндсплитър, но конят сам избираше посоката.

Джони забеляза самотната постройка. Добре се бяха погрижили за братята Чамко. Бяха взели куполното платно на една от минните шахти, които сега не работеха и го бяха опънали върху кръгла бетонна основа. Атмосферната изолация бе от по-добрия тип — прозрачна въртяща се врата, която не позволяваше да излиза дихателен газ и да влиза въздух. Имаше самостоятелен резервоар с дихателен газ и помпа. Прозрачният купол бе покрит с щори, които в момента бяха вдигнати въпреки горещото слънце — явно горещината и студът не притесняваха особено психлосите. Тъкмо тук двамата братя правеха планове и даваха различни предложения срещу заплащане. И благодарение на откритите от Кер галактически кредити, сега можеха да им плащат в брой.

Джони ги познаваше още от времето, когато го обучаваха в района на мините. Бяха високо квалифицирани инженери по дизайн и планиране, завършили в най-престижните училища на Психло и компанията. В препоръките им пишеше, че са изключително общителни и дори любезни — доколкото изобщо психлосите можеха да се нарекат любезни. Представата им за любезност бе еднопосочна величина — винаги спрямо тях самите.

В момента те бяха в жилището си, седнали пред две големи чертожни маси. На вратата имаше обичайния отвор, който позволяваше да се разговаря, без да е необходимо да се отваря вратата. Но Джони не можеше да си представи, че ще обсъжда технически проблеми през такъв отвор.

Полковник Иван навярно бе отгатнал мислите му. Излезе напред и каза на развален английски:

— Ще влиза вътре? — след което отчаяно потърси с очи Координатор, който говори руски. Координаторът преведе:

— Казва, че куполът е направен от стъкло, през което не могат да проникват куршуми. Не може да те прикрива с автомати.

Робърт Лисицата се обади с нотка на отчаяние:

— Не е ли време да се прибираш, това ти е първият ден навън?

— За това съм дошъл тук — каза Джони и слезе от Уиндсплитър.

Полковник Иван колебливо му подаде тояжката, а през това време продължи да говори на преводача.

— Полковникът казва да не стоите около вратата — каза Координаторът. — Като влезете, минете вдясно, за да могат хората му да стрелят, ако се наложи.

Докато куцаше към атмосферната врата, от тълпата отзад се дочуваха възгласи като: „Той ще влиза и там! Не разбира ли, че тези психлоси…“ и „О, виж какви ужасни зверове“. На Джони никак не му се харесваше цялото това внимание. Да бъдеш символ определено създаваше проблеми! Никак не бе свикнал да му се бъркат във всичко, което прави и да го следват навсякъде, където иде.

Предположи, че братята Чамко обикновено седят с пуснати щори, защото дори сега, когато бяха вдигнати, електричеството не бе загасено. Постави си дихателна маска, подадена му от един пилот.

Джони се промъкна през атмосферната врата не без известни затруднения. Бравата бе правена за психлоси и трябваше да положи усилия, за да я отвори. Беше прекалено тежка и масивна.

Братята бяха спрели работа и седяха неподвижно, вперили поглед в него. Не бяха враждебни, но не го и поздравиха.

— Дойдох да видя как напредва поправянето на зоната за телепортиране — каза Джони, като се стараеше да говори с приятна психлоска интонация — доколкото такова нещо бе възможно.

Не му отвърнаха нищо. Досада ли се четеше в погледа на малкия от братята Чамко?

— Ако имате нужда от някакви материали или от нещо друго, на драго сърце ще се постарая да ви бъдат доставени.

По-големият каза:

— Цялата зона изгоря. Управлението. Всичко. Унищожено е.

— Е, да — каза Джони, като се облегна на тояжката си пред атмосферната врата. — Но съм убеден, че това са само стандартни части. Сигурен съм, че в товарителниците има съоръжения, които могат да заместят повредените.

— Много трудно — каза по-малкият брат. Не бяха ли очите му малко странни или просто психлото си беше психло?

— Трябва да я построим наново — каза Джони. — Докато това не стане, няма никакъв начин да разберем какво се е случило на Психло.

— Отнема много време — каза по-големият Чамко. Не изглеждаха ли и неговите очи малко странно? Но не, в зениците на психлосите винаги се забелязваха малки пламъчета.

— Мъчех се да си представя … — каза Джони. От едната му страна имаше няколко учебника. Последният бе същият като онзи, който Джони бе захвърлил тази сутрин. — Ако можете да ми обясните…