Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

— Тръгваме ли? — каза полковник Иван. Явно доста бе работил над английския си.

Джони се засмя. Несъмнено бяха събрали международен контингент.

Широките врати останаха отворени и слънчевата светлина нахлуваше вътре. Джони издигна самолета във въздуха в красивия летен ден.

Ах, какви планини, бели планини, величествени и спокойни на фона на тъмносиньото небе! Долините бяха потопени в сенки, а дърветата се открояваха с мекото си тъмно зелено. Видяха мечка. Спускаше се от хълма, очевидно тръгнала по някаква важна работа. Имаше цяло стадо овни с големи рога, обърнали глави нагоре към самолета, който вече представляваше съвсем обикновена гледка за всички обитатели на местността.

Изцяло поел управлението с лявата ръка, Джони спусна самолета над крайните хълмове на източния склон и се насочи към равнините. Лято. Скоро беше валяло, защото бяха поникнали цветя. На изток към безкрайния хоризонт се разстилаха равнини и долини, по които спокойно пасяха многобройни стада — и по цялото това огромно пространство можеха да заживеят хора.

Каква красива планета! Каква прекрасна планета! Заслужаваше да бъде спасена.

Дежурният пилот гледаше Джони в захлас. Използваше само левия си крак и лявата ръка и пак летеше много по-добре, отколкото младежът бе мечтал да лети и в най-смелите си сънища, пък дори и пет ръце да имаше.

Ездач? Джони се спусна с лупинг надолу да види кой или какво бе това. Широки панталони. Плоска шапка от черна кожа. Намотано на ръката въже. Бе подкарал малобройно стадо.

— Йанеро — каза Робърт Лисицата. — От южна Америка. Сега те се грижат за стадата.

Джони свали прозореца и махна. Йанерото също му махна.

Какъв красив ден се случи първият му ден навън.

Ето го и лагерът. Каква тълпа! Най-малко четиресет човека бяха вперили погледи в самолета.

Джони го приземи толкова меко, че и яйце не би се счупило. Слава богу никой не бе стигнал зоната за приземяване преди него, защото сега вече всичко се изпълни с хора. Цветнокожи, чернокожи, някои с копринени жакети, други с груби домашни дрехи, жени, мъже… колко много, ужасно много хора!

Джони отвори вратата на самолета, пъхна пръсти в уста и изсвири проглушително. Сред врявата долови онова, което искаше да чуе — копита! Уиндсплитър долетя.

Джони откопча предпазните колани и преди някой да успее да се намеси, се плъзна на земята. Пилотските кабини на психлоските самолети бяха доста високо, но Джони знаеше номера.

Уиндсплитър тропаше с копита и подскачаше, радостен от срещата и едва не го събори с муцуната си.

— Я да видим как е крака — каза Джони и коленичи. Опита се да хване левия му крак, който бе наранен по време на последното препускане. Но Уиндсплитър помисли, че Джони иска да види дали помни номера с „ръкостискането“, на който господарят му го бе научил и почти с укор повдигна и протегна дясното си копито. Това буквално събори Джони на земята.

— Нищо ти няма — засмя се той и раздруса протегнатия крак.

Измисли как да се качи на коня. Ако подскочи и се опре с лице към коня, ще може да преметне левия си крак и да седне. Опита. Успех! Нямаше нужда от никакви помагачи.

Сега трябваше да обиколи наоколо и да намери затворените братя Чамко. Трябваше да разбере защо се бавят с поправянето на зоната за телепортиране.

Но от всички страни го бяха наобиколили хора и се притискаха в коня. Черни лица, мургави лица, загорели от слънцето лица, бели лица. Десетки ръце докосваха мокасините му, десетки ръце се опитваха да му дадат разни неща. И всички говореха едновременно.

Почувства се виновен. Усмихнати лица, сияещи лица. Това правеше задачата му още по-тежка. Ако тези хора разберат с каква цел идва, всичко межеше да с провали. И прекрасното небе скоро можеше да почернее от смърт.

Стисна устни. По-добре да се захваща с работата си. Такава почит го караше да се чувства неловко, освен това го глождеше мисълта, че може би не я е заслужил.

Чу се още тропот на копита. Полковник Иван пак раздаваше заповеди на руски. Появи се препускащ руснак, който водеше след себе си шест коня. По команда полковникът, още четирима руснаци и Робърт Лисицата възседнаха конете. Руснакът с конете сигурно бе предупреден и ги чакаше в лагера.

Двамата шотландци си проправиха път до Уиндсплитър, застанаха от двете му страни и внимателно започнаха да разбутват събралото се множество, за да мине Джони. Имаше поне петдесет човека.

Джони тъкмо реши, че вече могат да тръгват, когато едно малко босоного момче в поличка с лакти си проправи път до Уиндсплитър и преметна около врата му въже. Звънливото му гласче се извиси над врявата: