Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

Това беше нещо ново. Полковникът се притече на помощ, но Джони му махна да стои настрана — можеше и сам да се оправи.

В бързината Криси започна да отваря чекмедже след чекмедже. Часовоят, който имаше заповед да докладва за всичко необичайно на Робърт Лисицата, веднага взе радиотелефона.

Джони избра един бастун от многото, с които доктор Маккендрик го бе карал да тренира да ходи. Трудно бе, защото десният крак и дясната му ръка на практика бяха неподвижни и той трябваше да се опира на бастуна с лявата ръка и със същия крак да подскача, което не се получаваше особено добре. Тази тояжка бе подарък от един африкански вожд, който не знаеше, че Джони е куц. Беше от черно хубаво дърво, с красиви орнаменти. Използваха ги не само като тояжки, а и като оръжия, които хвърляха срещу врага. Африканците сигурно бяха едри мъже, ако се съди по големината на тояжката. Идеално пасваше на ръста на Джони, освен това имаше и много удобна дръжка.

Той се приближи с куцукане до бюрото, почти седна на него и свали болничния халат. Криси бе намерила три кожени ризи и нещо в него го подтикна да избере най-старата и най-зацапаната. Нахлузи я през глава и изчака Криси да застегне връзките през кръста. Обу някакви кожени панталони и Криси му помогна да си сложи мокасините.

Напъна едно чекмедже и то се отвори. Един от обущарите бе направил специално за него кобур, който да седи от лявата страна и го бе приспособил да се затъква в стария му златист колан. Сложи ги над ризата.

В кобура имаше револвер Смит и Уесън 745-ти калибър. Можеше да стреля с радиационни куршуми. Джони го извади и го върна обратно в чекмеджето. Взе един малък пистолет, провери дали е зареден и го пъхна в кобура. Полковникът го изгледа странно и Джони каза:

— Днес няма да убивам психлоси.

Тъкмо се опитваше да пъхне дясната си ръка в колана, за да не му пречи, когато от коридора долетя врява.

Джони твърдо бе решил да излезе, затова не обърна голямо внимание на шумотевицата. Сигуро Робърт Лисицата или свещеникът идваха при него да говорят по някакви работи на Съвета.

Но се лъжеше. Вратата с трясък се отвори и дежурният за деня офицер от базата капитан Макдаф, едър шотландец на средна възраст, облечен в поличка, се втурна в стаята.

— Сър Джони! — каза Макдаф.

Джони продължаваше да мисли, че не искат да го пуснат да излезе и отвори уста да каже нещо не особено любезно, но капитанът го изпревари и изстреля това, което имаше да казва:

— Сър Джони, повикали ли сте при себе си някакъв психлос?

Джони се оглеждаше за шапка. Бяха му обръснали косата заради операциите и не искаше да излиза навън гологлав, като опърлена пума. След това изведнъж проумя значението на въпроса. Взе тояжката, приближи се до вратата не особено стабилно и надникна през нея.

Отвън седеше Кър!

На силната светлина от миньорските лампи Кър изглеждаше доста окаяно. Козината му се бе сплъстила от мръсотия; лицето иззад маската му бе пожълтяло и станало на петна; туниката му бе съдрана от едната страна и носеше само един ботуш. Нямаше шапка. Дори ушите му изглеждаха не на място.

Бяха го вързали с четири вериги, всяка от които държеше отделен войник. Погледнато отстрани, човек би казал, че са се престарали заради психлото джудже.

— Горкият Кер — каза Джони.

— Вие ли изпратихте да го повикат, сър Джони? — попита кпитан Макдаф.

— Нека влезе — Джони пак се облегна на бюрото. Хем му беше жал, хем му бе забавно.

— Мислите ли, че това е разумно? — каза Макдаф, но пусна вътре Кер и войниците.

Джони им каза да оставят на земята веригите и да излязат от стаята. Четиримата войници, които Джони никога не бе виждал, се оттеглиха с насочени към Кер оръжия. Джони каза на всички да излязат. Полковникът зейна от учудване.

Криси смръщи нос. Каква воня! Ще трябва после всичко да почиства.

Никой не искаше да излиза. Джони видя изпод маската молещия поглед на Кер. Той пак махна на всички да излизат и макар с огромно нежелание, този път се подчиниха и затвориха вратата отвън.

— Наложи се да излъжа — каза Кер. — Трябваше да те видя, Джони.

— Май скоро не си се ресал, а? — каза Джони.

— Държат ме в една дяволска дупка. За малко да полудея. От поста началник на планетата паднах направо в мръсотията. Имам само един приятел и това си ти, Джони.

— Не знам защо и как си ги накарал да те доведат тук, но…

— Ето защо! — Кер пъхна мръсната си лапа под скъсаната риза без да му мине през ума, че ако бе по-нервен, Джони можеше да го застреля. Макар не с такава бързина, Джони умееше да вади пистолета си и с лявата ръка. Но той познаваше Кер.