Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

Данълдин се обърна към Джони:

— Искат да чуят гласа ти, за да са сигурни, че си жив.

— Кой? — попита Джони.

— Хората в лагера. Просто кажи нещо, кажи им как се чувстваш.

Данълдин приближи микрофона до устата на Джони.

— Добре съм — прошепна Джони. Но нещо му подсказа, че трябва да звучи по-убедително и добави по-високо: — Чувствам се много добре.

Данълдин върна микрофона на шотландеца, който се поколеба да го вземе, защото не бе убеден дали думите са се чули. Но Данълдин му махна с ръка да върви.

— Чувам още самолети — каза Джони. Данълдин поиска с поглед разрешение от доктора и помогна на Джони да завърти глава. Погледна към прозорчетата на самолета.

Имаше пет самолета, подредени в ешелон един след друг. Джони премести поглед към другото прозорче. Видя ешелон от ОЩЕ пет самолета.

— Това е твоят ескорт — каза Данълдин.

— Моят ескорт? — прошепна Джони. — Но защо? Всички помагаха.

— Ех, момче, — каза вождът на клана Фергус, — но ти изигра главната роля. Най-важната роля!

Докторът спря кръвопреливането. Премери пулса на Джони. Кимна към другите да мълчат. Прекалено дълго бе оставил Джони да говори. Самолетът летеше плавно, не се усещаха никакви сътресения. Пациентът бе излязъл от шока. Щеше му се да се намират в собствената му операционна зала в пещерата. Но другите не искаха Джони да остава там. А и той самият споделяше възхищението и уважението им към този младеж, макар че бе чул само малка част от подвизите му.

— Опитай се да изпиеш това — каза докторът. — Ще ти бъде по-лесно.

Поднесоха му чаша. Беше уиски, смесено с доста билки. Насили се да го изпие. Почти веднага болката намаля и той се унесе.

Докторът им даде сигнал да пазят тишина. В ръката си държеше трапан. Мозъкът му бе притиснат на три места, не на две и трябваше да се освободи от натиска.

Данълдин се качи в пилотската кабина да помогне на Дуайт. Погледна към ескортиращите самолети. Повечето от тях летяха с по един пилот. Всички бяха изпълнили успешно задачата в отдалечените мини и когато чуха призива на Данълдин за стабилна охрана в северна Шотландия, притекоха се на помощ. После трябваше да се приберат в лагера, но като разбраха за Джони, не искаха и дума да чуят за това. Заедно, с група въоръжени шотландци отидоха до мината в Корнуол и след като застреляха неколцината оцелели психлоси, върнаха се обратно с още самолети. Част от тях се прибраха в лагера, а тези, които не бяха извикани по спешност, останаха да чакат новини за Джони. Сега го ескортираха до дома.

— Кажи им, че е добре — каза Дуайт. — Обаждат се през две минути и питат за новини. Робърт Лисицата също се обажда постоянно. Трябва някой специално да стои на радиото!

— Той не е добре — отвърна Данълдин и погледна към дългия коридор, където докторът бе започнал да оперира.

Дуайт крадешком хвърли поглед към Данълдин. Нима младият принц плачеше? И на него му идеше да заплаче.

От три дни Джони бе в кома.

Бяха го пренесли в старата военна подземна база в Роки Маунтинз, където веднага можеха да пуснат солните филтри, ако от Психло се материализираше атака.

Болничният комплекс бе голям и просторен. Целият бе изграден от бели тухли, до една здрави. Руснаците го бяха изчистили, а свещеникът бе погребал труповете на мъртвите, в които преди се препъваха.

Петнайсет от ранените шотландци бяха настанени там, в това число Тор и Гленканън. Бяха в друго крило, далеч от стаята на Джони, но от време на време се чуваха чак там, особено когато им устройваха следобеден концерт с гайди. Доктор Алън и доктор Маккендрик вече бяха изписали петима, които бяха сравнително добре, пък и нямаха търпение да седят на едно място, когато наоколо ставаха толкова интересни неща.

Криси не се отделяше от леглото на Джони. В стаята влязоха доктор Маккендрик и Ангъс Мактавиш и тя стана да ги посрещне. Изглежда се бяха скарали за нещо и Криси се надяваше скоро да си тръгнат. Маккендрик сложи ръка на челото на Джони и я задържа за момент, загледан в пепелявосивия цвят на лицето му. След това се обърна към Ангъс с красноречив жест, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли?“ Дишането на Джони бе неравномерно и повърхностно.

Преди три дни Джони се бе събудил и й бе прошепнал да извика някой. На вратата неотлъчно седеше шотландец-часовой, за да спира посетителите, които никак не бяха малко. Криси му каза да влезе и с безпокойство гледаше как Джони с усилие шепне дълго съобщение за Робърт Лисицата. Часовият го записа с микрофон, долепен до устните на Джони. Искаше да му бъде предадено, че ако във въздуха се появи друг газов бомбардировач, могат да го унищожат, като отгоре кацнат с помощта на магнитни захватки трийсет малки бомбардировача и включат двигателите си на координати, противоположни на тези на газовия бомбардировач. Така двигателят му ще избухне. Криси не разбираше за какво става дума, знаеше само, че подобни неща страшно много изтощават Джони. Той пак изпадна в кома и когато часовоят се върна да каже, че сър Робърт благодари на Джони и в случай на нужда ще използват съвета му, тя доста му се ядоса.