Франк Хърбърт - Дюна

— Времето не е много, ваше величество — обади се Хауът.

— Както ни е добре известно, ние нямаме много време. При първа възможност те ще нахлуят тук със сардукари, преоблечени като харкони. Според теб колко войска ще докарат, Туфир?

— Общо четири-пет батальона, ваше величество. Не повече — при тези цени на Сдружението на превоз на войски.

— Петте батальона свободни плюс нашите собствени войски ще трябва да стигнат. Нека накараме няколко пленени сардукари да помаршируват пред Съвета на Ландсрада и нещата ще се променят — независимо дали ще имаме, или няма да имаме печалба.

— Ще направим всичко възможно, ваше величество.

Пол погледна към баща си, после отново към Хауът, внезапно осъзнал напредналата възраст на ментата и това, че е служил на три поколения атреиди. Остарял. Това личеше по влажния блясък на кафявите очи, по бузите, набраздени и опърлени от екзотични слънца, по прегърбените рамене и по тънките устни, обагрени в рубиненочервено от сока сафо¤.

„Толкова много неща зависят от един стар човек“ — помисли си Пол.

— Понастоящем ние се намираме в договорна война¤ — рече дукът, — ала тя все още не се е разгърнала напълно. Туфир, какво е състоянието на харконския апарат тук?

— Премахнахме двеста петдесет и девет от най-важните им хора, господарю. Остават не повече от три харконски бойни групи — може би общо стотина души.

— Тези харконски изчадия, които премахнахте, притежаваха ли някакви имоти?

— Повечето бяха доста заможни, господарю — от прослойката на предприемачите.

— Искам да съчините писмени клетви за вярност към феодала, скрепени с подписа на всеки един от тях — рече дукът. — Да се депозира по един екземпляр при Арбитъра на промяната. Ще заемем законното становище, че са положили лъжлива клетва за вярност към феодала. Конфискувайте имуществото им, вземете им всичко, изгонете семействата им, смъкнете им кожата. Погрижете се короната да получи своите десет процента. Всичко трябва да е напълно законно.

Туфир се усмихна, разкривайки под карминовите си устни обагрени в червено зъби.

— Ход, достоен за негово величество дядо ви, господарю. Срамувам се, че пръв не се досетих за него.

Отсреща Халик се намръщи и с изненада забеляза намръщеното изражение на Пол. Останалите се усмихваха и кимаха.

„Това е неправилно“ — мислеше си Пол. — „То само ще принуди другите да се бият още по-ожесточено. Те няма да спечелят нищо, ако се предадат.“

Той познаваше истинската същност на канли, в която нямаше никакви ограничения, но това бе такъв ход, който можеше да ги унищожи дори и след като им донесеше победа.

— „Бил съм чужденец в чужда земя“ — цитира Халик.

Пол се вгледа в него и позна цитата от ОКБ, като се питаше: „Дали и Гърни не иска да се сложи край на непочтените интриги?“

Дукът се втренчи в мрака навън, после пак извърна поглед към Халик.

— Гърни, колко от онези пустинници успя да убедиш да останат при нас?

— Общо двеста осемдесет и шест, ваше величество. Ако питате мен, трябва да ги приберем и да се смятаме за щастливци. Всички те са от полезните категории работници.

— Само толкова ли? — дукът сви устни и каза: — Е, добре, предай на…

Прекъсна го някаква разправия на вратата. Дънкан Айдахо успя да влезе въпреки стражите отвън, обходи по дължина масата и се наведе над ухото на дука.

Лито му направи знак да се отдръпне и каза:

— Говори високо, Дънкан. Виждаш, че това е стратегическо заседание на щаба.

Пол заоглежда Айдахо, като отбеляза котешките му движения и бързия му рефлекс, който го правеше такъв учител по оръжейно майсторство, с когото бе трудно да се съревноваваш. Мургавото кръгло лице на Айдахо се обърна към Пол — очите на свикнал с тъмнината човек не показаха с нищо, че са го познали, ала Пол видя, че под маската му на спокойствие се таеше възбуда.

Айдахо огледа насядалите около масата и каза:

— Заловихме въоръжен отряд от преоблечени като свободни харконски наемници. Свободните сами изпратиха до нас куриер, за да ни предупредят за вероломната банда. При нападението обаче открихме, че харконите са устроили засада на куриера и са го ранили зле. Поведохме го насам, за да го лекуват нашите лекари, но по пътя той умря. Разбрах колко зле е човекът и се спрях да направя каквото мога. Изненадах го тъкмо когато правеше опит да хвърли нещо. — Айдахо сведе поглед към Лито. — Нож, господарю, нож, какъвто никога не сте виждали.

— Кристален нож ли? — попита някой.