Франк Хърбърт - Дюна

— А стражите! — каза тя. — Навсякъде стражи. И защитни полета. Накъдето и да погледне, човек ще види как въздухът трепти от тях. На Каладън не живеехме така.

— Дайте на тази планета възможност — рече той.

Ала Джесика продължи да се взира с неумолими очи навън.

— Тук, на тази планета, долавям мириса на смърт — рече тя. — Хауът предварително изпрати тук агенти с батальона. Тези стражи отвън са негови хора. Преносвачите са негови хора. От хазната се изтеглиха без никакви обяснения големи суми. Ако се съди по размерите им, те означават само едно нещо — подкупи по висините. — Тя поклати глава. — Там, където отиде Туфир Хауът, смъртта и коварството вървят подир него.

— Вие го клеветите.

— Да го клеветя ли? Аз го хваля. Смъртта и коварството са наши единствени надежди. Аз просто вече не си правя илюзии за методите на Туфир.

— Вие трябва да… си намерите някакво занимание — рече той. — Така няма да имате време за такива ужасни…

— Занимание ли! Кое е заниманието, което ми отнема най-много време, Уелингтън? Аз съм секретарката на дука — и работата ми е да научавам всеки ден нови неща, от които да се страхувам… неща, за които той дори не подозира, че са ми известни. — Тя стисна устни и заговори с тънък глас: — Понякога се питам доколко моите бин-джезъритски познания из областта на деловите връзки са му повлияли да спре избора си на мен.

— Какво искате да кажете? — Той откри, че е изненадан от грубо откровения тон и огорчението, което тя никога не бе показвала пред него.

— Не смятате ли, Уелингтън — запита тя, — че една секретарка, обвързана с обич към някого, е много по-надеждна?

— Това е недостойна мисъл, Джесика.

Упрекът му бе напълно искрен. Нямаше и съмнение какви бяха чувствата на дука към неговата наложница. Бе достатъчно само човек да види как я следи с поглед. Тя въздъхна.

— Прав сте. Недостойна е.

Джесика отново присви ръце към гърдите си, притискайки ножницата с кристалния нож към плътта си, и си мислеше, че той представлява едно незавършено дело.

— Скоро ще има страшни кръвопролития — заговори тя. — Харконите ще се успокоят само когато умрат или когато унищожат моя дук. Баронът не може да забрави, че Лито е братовчед на кралския род — независимо колко е далечен, — докато титлите на харконите са произлезли от портфейла на „ЕМОП“. Ала дълбоко загнездилата се у него ненавист е породена от факта, че след коринската битка именно атреид е изпратил поради страхливост един харкон в изгнание.

— Старата родова вражда — промърмори Юи. И за миг го прониза остра омраза. Тази стара родова вражда го бе уплела в своята паяжина, бе убила Уана или — още по-лошо — бе я оставила на харконските палачи, докато нейният съпруг изпълняваше техните заповеди. Старата родова вражда го бе уловила в капана и тези хора бяха част от ужасния замисъл. Каква ирония, че такова смъртоносно цвете трябваше да разцъфти тук, на Аракис, единствения във Вселената, източник на мелиндж — подправката, която удължава живота и дарява здраве.

— За какво се замислихте? — запита тя.

— Мисля си, че точно сега на свободния пазар подправката носи шестстотин и двадесет хиляди солария за десет грама. С такова богатство могат да се купят много неща.

— Даже и у вас ли вече се е породила алчност, Уелингтън?

— Не алчност.

— А какво тогава?

Той сви рамене.

— Лекомислие — той впери поглед в нея. — Можете ли да си припомните какъв бе вкусът на подправката, когато я опитахте за първи път?

— Като на канела.

— Но никога не е един и същ — рече той, — Подправката е като живота — всеки път, когато я вземаме, тя ни се показва с различно лице. Някои твърдят, че създавала рефлекс за привичен вкус. Организмът, запомнил веднъж, че едно нещо е добро за него, вече приема вкуса му като приятен — леко еуфоричен. А както и живота този вкус никога не може да бъде изцяло обхванат.

— Мисля, че ще е много по-мъдро да станем отцепници и да се заселим извън обсега на империята — рече тя.

Той разбра, че Джесика не го слуша, и се съсредоточи върху думите й, питайки се: „Да, наистина — защо ли не го е накарала да постъпи така? Тя е в състояние да го накара да направи почти всичко.“

Той заговори припряно, защото не се канеше да лъже, а и променяше темата.

— Ще го приемете ли за много дръзко от моя страна… Джесика, ако ви задам един личен въпрос?

В необясним пристъп на безпокойство тя се притисна о перваза на прозореца.

— Разбира се, че не. Вие сте ми… приятел.